Забеляза делегацията от Вървейн, настанена в предната част на залата. Използвайки всеобщата бъркотия, той се измъкна от определения му стол, заобиколи няколко маси и се опита да се добере до Миа Маз. Застана до нея и напрегнато се усмихна.
— Добър ден, милейди. Може ли да…
— Лорд Воркосиган! Исках да говоря с вас…
Двамата млъкнаха едновременно.
— Вие сте първа — кимна й той.
— Звънях в посолството ви, но вие вече бяхте тръгнали. Имате ли някаква представа какво се случи в ротондата? Променянето на церемония от такава величина, и то по средата, е нещо направо нечувано за сетаганданците.
— Всъщност не са имали никакъв избор. Е, предполагам, че биха могли да игнорират тялото и просто да го заобиколят. Според мен ефектът щеше да е много по-драматичен, но явно са решили първо да почистят — Майлс повтори онова, за което вече мислеше като за „официалната версия“ за самоубийството на ба Лура. Вниманието на всички наоколо се насочи към него. По дяволите, слуховете така и така щяха да плъзнат, независимо от това кой какво е казал или премълчал.
— Имахте ли някакъв успех в онова малко разследване, за което ви помолих снощи? — продължи Майлс. — Аз… не съм сигурен, че моментът е подходящ, но…
— Да и да — отговори Маз.
„Не и по комуникационния канал — помисли си Майлс, — независимо дали се води засекретен, или не.“
— Можете ли след края да се отбиете направо в бараярското посолство? Да… пием по чаша чай или нещо подобно.
— С най-голямо удоволствие — отговори Маз. В тъмните й очи се четеше напрегнато любопитство.
— Имам нужда от урок по етикета — добави Майлс за слушателите наоколо.
В очите на Маз за миг блесна весело пламъче.
— Чувала съм да се говори така, милорд — промърмори тя.
— О… — „От кого? От Воробьов, доколкото се досещам.“ — Очаквам ви с нетърпение.
Майлс й махна и се отправи към мястото си. Воробьов го наблюдаваше как сяда. Погледът му беше леко заплашителен. Явно смяташе в най-скоро време да сложи нашийник на немирния млад посланик, но гласно не направи никакъв коментар.
Докато опитваха от поне двадесетте поднесени им деликатеса, сетаганданците успяха да се окопитят. Очевидно майордомът беше от хората, които са истински майстори в отстъплението. Успя да подреди нещата така, че всеки застана на точното си място според ранга и положението си, макар че обиколиха ротондата в обратна посока. Сигурно майордомът щеше по-късно да пререже собственото си гърло, но на подходящо място и с подходяща церемония, а не по този ужасяващ и непристоен начин.
Майлс положи кленовата кутия върху малахитовия под при втората извивка на растящата спирала от дарове, на около метър от мястото, където ба Лура беше сложил край на живота си. По пода нямаше нито едно петънце. Дали сетаганданската служба за сигурност беше успяла да проучи мястото преди почистването? Или някой е разчитал на бъркотията и е заличил следите си? „По дяволите, как бих искал да се заема с това още сега!“
Белите коли очакваха посланиците от другата страна на Източния павилион, за да ги откарат обратно към вратите на Небесна градина. Цялата церемония продължи само около час по-дълго от предвиденото, но представата за време на Майлс беше напълно объркана. Сякаш беше прекарал под купола цели сто години, докато навън беше отминала само една сутрин. Той болезнено примижа срещу яркото обедно слънце, докато пилотът докара леколета до мястото за излитане. Отпусна се на седалката с невероятно чувство на облекчение.
„Май като се приберем ще се наложи да разрежа тези проклети ботуши.“
ГЛАВА 4
— Дърпай — каза Майлс и стисна зъби.
Иван послушно хвана ботуша му за глезена и тока, опря коляно на дивана, на който лежеше Майлс, и рязко дръпна.
— Оу!
— Заболя ли те? — Иван спря.
— Да. Продължавай, по дяволите.
— Май е по-добре отново да слезеш в лечебницата — изсумтя Иван.
— После. Не искам онези касапи да разрежат най-добрите ми ботуши. Дърпай.
Най-после ботушът беше събут. Иван го задържа за момент в ръце и бавно се усмихна.
— Знаеш ли, май няма да се справиш с другия без помощта ми — отбеляза той.