— Ако знаех рецептата, щях да направя състояние от нея — въздъхна Маз. — Всъщност не, щях да я задържа за себе си. Но явно системата е работила успешно през последните неколкостотин години. Естествено това не е единственият начин на императора да контролира положението. Просто е най-незабележимият. А това само по себе си е доста многозначително. Хоут щяха да са нищо, ако не бе хитростта им.
— А дали ъъ… хоут-булката идва с някаква зестра? — попита Майлс.
Маз отново се усмихна и посегна за поредния сладкиш.
— Засегнахте много важен въпрос, лорд Воркосиган. Няма никаква зестра.
— Мисля, че осигуряването на привични за една хоут-дама условия е доста скъпо удоволствие.
— Изключително скъпо.
— Тогава… ако сетаганданският император желае да елиминира някого, той може просто да го награди с няколко хоут-съпруги и да го докара до фалит, така ли?
— Не… не мисля, че това става толкова пряко, но има нещо вярно. Много сте съобразителен, милорд.
— Но как се чувства една хоут-дама в качеството си на награда? — попита Иван. — Искам да кажа… ако най-голямата амбиция на една хоут-дама е да стане монопол на императора, това е точно обратното. За нея това означава да бъде изхвърлена завинаги от хоут-генома. Децата й никога не биха могли да се обвържат с хоут, нали?
— Да — потвърди Маз. — Но все пак психологията на всичко това е доста особена. Например хоут-младоженката незабавно става главна жена на гем-лорда, а децата й автоматично се превръщат в негови наследници. Това може да създаде доста напрежение в домакинството, особено ако гем-лордът е на средна възраст и дотогава е имал дълготрайни брачни връзки.
— Тогава сигурно най-големият кошмар за една гем-дама е на съпруга й да му дадат хоут-жена. Те никога ли не се съпротивляват? Не се ли опитват да накарат съпрузите си да се откажат от подобна чест?
— Явно това не е чест, която може да се откаже.
— Мм. — Въпреки че не му беше лесно, Майлс си наложи да прехвърли разговора от всички тези любопитни подробности към основния въпрос, който в момента го вълнуваше най-силно. — Онзи печат на Звездните ясли… имате ли някакви изображения на символа?
— Да, милорд, нося ги. С ваше позволение бихме могли да ги пуснем на комуникационния пулт.
„Оо, обожавам умните жени. Имате ли по-млада сестра, госпожо Маз?“
— Да, моля.
И тримата се събраха около комуникационния пулт. Маз проведе кратка илюстрирана лекция върху хоут-символите и неколкостотин различни имперски печати.
— А това, милорд, е печатът на Звездните ясли.
Представляваше куб със страни около петнадесет сантиметра, върху който беше врязана птицата. Не беше тайнствената пръчка. Майлс облекчено въздъхна. Ужасът, който го беше обзел откакто Маз спомена за печата — че двамата с Иван може неволно да са откраднали императорска регалия, — изчезна. Пръчката очевидно беше някакво устройство, което трябваше да се върне — по възможност анонимно, — но не и…
Маз показа следващото изображение.
— А това е Великият ключ на Звездните ясли, който се предава заедно с печата — продължаваше тя.
Иван отпи от виното си. При вида на пръчката Майлс пребледня и на лицето му се появи безизразна усмивка. Оригиналът се намираше в чекмеджето, само на няколко сантиметра под дланта му.
— А какво представлява Великият ключ, милей… Маз? — успя да произнесе той. — Какво е предназначението му?
— Не съм съвсем сигурна. Май в миналото е имал нещо общо с достъпа до данните от генетичните банки на хоут, но днес сигурно е само церемониален предмет. Това устройство е на възраст няколко века. Сигурно вече е излязло от употреба.
„Да се надяваме.“ Слава Богу, че още беше в него.
— Разбирам.
— Майлс — промърмори Иван.
— После — изсъска Майлс с ъгълчето на устата си. — Разбирам тревогите ти.
Иван направи неприлична гримаса зад гърба му. Майлс се опря върху бюрото и затрепери доста убедително.
— Нещо не е наред ли, милорд? — загрижено го погледна Маз.
— Страхувам се, че краката ми малко ме безпокоят. Май ще ми се наложи отново да посетя лечебницата.
— Какво ще кажете да продължим друг път? — веднага предложи Маз.
— Ами… да ви кажа право, май за този следобед получих доста сложен урок.
— Оо, та това е само началото. — Но Майлс явно изглеждаше толкова зле, че тя се изправи. — Е, като за първи урок мисля, че е достатъчно. Много ли ви тревожат раните ви? Не знаех, че са толкова сериозни.
Майлс смутено вдигна рамене. След задължителната размяна на любезности и обещания за нови уроци в най-близко бъдеще, Иван я изпрати, но веднага се върна, заключи вратата и се нахвърли срещу Майлс.