— Имаш ли изобщо представа в какво сме се забъркали?
Майлс седна пред комуникационния пулт и отново се зачете в официалното, нищо не обясняващо описание на Великия ключ, чиято холограма се носеше над екрана.
— Да. И знам как да оправим кашата. Ти знаеш ли?
Това спря Иван.
— И какво друго знаеш, което аз не знам?
— Ако оставиш нещата на мен, сигурен съм, че ще успея да го върна на законния му собственик, без никой друг да разбере за станалото.
— Според думите на Маз законният собственик е сетаганданският император.
— По принцип, да. Исках да кажа, на законния му хранител. Който, ако разбирам ситуацията правилно, е точно толкова огорчен от изгубването му, колкото сме ние от намирането. Ако мога да й го върна незабелязано, тя надали ще започне да обяснява наляво и надясно защо го е изгубила. И все пак… чудя се как е успяла да го изгуби… — Нещо не се връзваше. Нещо липсваше.
— Обрахме имперски слуга, ето как!
— Да, но какво правеше ба Лура с подобно нещо на орбиталната станция? И защо беше повредил камерите на охраната в дока?
— Явно го е носед някъде. Сигурно към Великата ключалка, кой знае. — Иван се приближи към комуникационния пулт. — И после нещастникът си прерязва гърлото, защото е изгубил товара си, при това благодарение на нас… По дяволите, Майлс. Чувствам се, сякаш ние сме го убили. А той не ни стори нищо, просто попадна на неподходящо място и извади лошия късмет да се сблъска с нас.
— Дали наистина е станало точно това? — промърмори Майлс. — Наистина…
„Дали просто ми е писано винаги да се оказвам в центъра на нещата?“ Всичко се подреди. Старият ба, натоварен да пренесе безценния си товар, го губи при някакви чуждопланетни варвари, признава вината си пред своята господарка и се самоубива. Край. Призля му.
— Тогава… щом ключът е толкова ценен, защо този ба не е пътувал с имперска охрана?
— Господи, Майлс, де да беше!
На вратата се почука. Майлс веднага изключи комуникационния пулт и отвори.
Посланик Воробьов влезе в стаята и го поздрави с леко кимване. Държеше някакви цветни парфюмирани листове.
— Здравейте, господа. Хареса ли ви урокът на Маз?
— Да, сър — отговори Майлс.
— Добре. Би трябвало. Тя е чудесна — Воробьов му подаде листовете. — Докато се занимавахте, за вас пристигнаха покани от лорд Йенаро. Наред с дълбоки извинения за снощния инцидент. Охраната на посолството ги подложи на обстоен анализ, включително химичен, и докладва, че са безвредни. От вас зависи дали ще приемете, или не. Ако смятате, че инцидентът със скулптурата е бил чиста случайност, по-добре е да приемете. Така ще покажете, че приемате извиненията.
— О, разбира се, че ще отидем. — Извиненията и поканата бяха изписани калиграфски. — Но все пак ще държа очите си отворени на четири. А… полковник Ворийди не се ли връща днес?
— Натъкнал се е на някакви досадни затруднения — намръщи се Воробьов. — Но с оглед случая в марилаканското посолство, изпратих да го заместят. Ще се върне утре. Може би… искате ли телохранител? Естествено възможно най-дискретно. Иначе би се изтълкувало като обида.
— Мм… ще имаме шофьор, нали така? Нека да бъде ваш човек, да може при нужда да извика подкрепление и да чака наоколо. Ние ще носим комуникатори.
— Добре, лорд Воркосиган. Ще уредя нещата — кимна Воробьов. — А… относно инцидента в ротондата…
— Да? — Сърцето на Майлс подскочи.
— Моля ви, друг път не нарушавайте правилата по такъв начин.
— Получихте оплакване ли?
„И от кого?“
— Човек се научава да разчита погледите. Според сетаганданците протестът е проява на лошо възпитание, но при такива неприятни инциденти за тях не е много неучтиво да си върнат удара по някакъв косвен начин. Вие си заминавате след десет дни, но аз оставам. Моля ви, не правете работата ми по-трудна, отколкото и без това е, какво ще кажете?
— Разбрано, сър — с готовност отговори Майлс. Иван изглеждаше много напрегнат. Дали нямаше да проговори пред Воробьов? Не, не и в момента. Посланикът се обърна и излезе.
— При един телохранител наоколо не звучи особено окуражаващо — отбеляза Иван, щом вратата се затвори.
— О, вече започваш да гледаш нещата като мен, а? Но ако отидем при Йенаро, рискът е неминуем. Трябва да ям, да пия и да дишам — а в подобни случаи и цяла армия телохранители е напълно безсилна. Както и да е, най-силната ни защита е фактът, че за императора би било страшна обида някой да посегне срещу делегати за погребението. Така че ако изобщо се случи нещо, то ще бъде доста хитро и не смъртоносно. — „И също толкова вбесяващо.“