— Нима? Че кой инцидент досега е бил фатален? — Иван внезапно млъкна и се замисли. — Да не искаш да кажеш, че… всички тези неща може да са свързани помежду си? — Той кимна към поканите и към чекмеджето на бюрото. — Признавам, не мога да разбера как.
— Да не мислиш, че между всичко това може да няма връзка?
— Хм. — Иван се намръщи, после отново посочи чекмеджето. — Е, кажи ми. Как смяташ да се отървеш от вибратора на императрицата?
Майлс се усмихна на дипломатичния израз.
— Не мога да ти кажа. — „И то най-вече защото аз самият не знам.“ — Но хоут Райън Дегтиар сигурно действа по въпроса. — Той разсеяно докосна сребърното око на Хор — символа на ИмпСи, — бродирано на черната му яка. — Но във всичко това е замесена репутацията на една дама.
Иван гневно присви очи при очевидния намек за собствените му афери.
— Глупости. Да не би да играеш някакъв таен номер по поръчка на Саймън Илян?
— И така да е, няма как да ти кажа, нали?
— По дяволите! — Иван сви рамене. — Е, това е краят ти.
ГЛАВА 5
— Спрете тук — нареди Майлс на шофьора. Земеходът плавно се доближи до тротоара и спря. Майлс впи поглед в спускащия се мрак към резиденцията на лорд Йенаро, сравнявайки гледката с картата, която беше изучавал в посолството.
Оградите около имението, стените от жив плет и насеченият терен бяха по-скоро символични и представителни, отколкото ефективни. Това място не беше замисляно като крепост, а по-скоро като израз на положение. Няколко по-високи части на раздвижената къща проблясваха през дърветата, но дори и те не изглеждаха обезпокоително.
— Проверка на връзката, господа? — каза шофьорът. Майлс и Иван извадиха комуникаторите от джобовете си и ги включиха. — Много добре, господа.
— Какво е подкреплението? — запита го Майлс.
— Трима, готови да пристигнат при първия сигнал.
— Надявам се, че има и лекар.
— В леколета, напълно екипиран. Мога да го приземя в двора на лорд Йенаро за четиридесет и пет секунди.
— Това е напълно достатъчно. Не очаквам открито нападение. Но не бих се учудил, ако се натъкнем на поредния „малък инцидент“. Ще продължим пеш. Искам да почувствам мястото.
— Да, милорд. — Шофьорът вдигна горния капак и двамата с Иван слязоха от колата.
— На това ли му викаш бедност? — Иван се оглеждаше, докато крачеха по криволичещата алея към неохраняваните порти.
Независимо от стила, полъхът на аристократичния упадък се забелязваше навсякъде. Следите се виждаха на различни места — неремонтирани врати и стени, занемарени и избуяли храсти; три четвърти от имението беше тъмно и явно необитаемо.
— Воробьов поръча на хората от ИмпСи в посолството да проучат лорд Йенаро — каза Майлс. — Дядо му, провалил се гем-генерал, му оставил къщата, но не и средства да я поддържа — капиталите му били изчерпани. Йенаро е собственик от четири години. Движи се с артистична компания от млади безработни гем-лордове, така че дотук нещата съвпадат с онова, което знаем. Но онова, което видяхме в залата на марилаканското посолство, е първата скулптура, правена някога от Йенаро. Доста добро начало, а?
— Щом мислиш, че е било капан, защо се мъчиш да налетиш на друг?
— Без риск няма награда.
— Каква награда имаш предвид?
— Истина. Красота. Кой знае? От посолството проверяват и работниците, които са построили скулптурата. Смятам, че това ще даде някакъв резултат.
Поне можеше да използва цялата машинария на ИмпСи. Майлс нито за миг не забравяше устройството, което носеше във вътрешния си джоб. Беше носил тайно Великия ключ през целия ден, по време на обиколката на града и на безкрайния фестивал за класически сетагандански танци. Фестивалът се провеждаше със специален императорски указ в чест на посланиците. Но хоут Райън Дегтиар така и не изпълни обещанието си да се свърже с него. Ако нещата останеха така до утре… От друга страна, Майлс все повече съжаляваше, че не е уведомил местните служители на ИмпСи още от самото начало. Но ако го беше направил, щяха да го отстранят от решаването на този малък проблем; решенията щяха да се взимат на по-високи нива, извън неговия контрол. „Ледът е тънък. Не искам никой по-тежък от мен да се разхожда по него.“
Портиерът ги въведе в приглушено осветено фоайе, където бяха посрещнати от домакина. Йенаро беше облечен в тъмни одежди, които приличаха на онези, които носеше на приема в марилаканското посолство. Иван беше безупречен в зелената си униформа. Майлс се беше спрял на най-официалната черна униформа на рода. Не беше много сигурен как Йенаро ще интерпретира това послание — като чест, като напомняне („Аз съм официален пратеник“) или като предупреждение („Не ми се изпречвай на пътя“). Но беше сигурен, че Йенаро надали ще пропусне някой нюанс.