Последното беше пълен абсурд — и Майлс, и хоут-дамата имаха едно и също алиби — но той беше крайно любопитен какъв ще е отговорът.
Реакцията беше незабавна.
— Ти, долен малък… Не съм подтиквала Лура към смъртта. Ако някой е отговорен за нея, това си ти!
„Господи, дано не е така.“
— Може и да сте права, и ако сте, аз трябва да зная. Милейди, точно в момента в радиус от поне десет километра няма никой от сетаганданските служби, освен ако не решите да стоварите този мехур отгоре ми и да захвърлите тялото ми в близката канавка. Защо не? Защо ба Лура открадна Великия ключ? За свое собствено удоволствие ли? Да не би да има хоби да колекционира сетагандански имперски регалии?
— Вие сте отвратителен!
— Тогава на кого е искал да продаде стоката си?
— Не да я продава!
— Ха! Значи все пак знаете!
— Не точно… — Тя се поколеба. — Има някои тайни, които не мога да издам. Те принадлежат на Небесната господарка.
— На която служите.
— Да.
— Дори в смъртта.
— Да. — В гласа й се долови нотка гордост.
— И която ба Лура предаде. Дори в смъртта.
— Не! Не я е предал… Ние имахме несъгласия.
— Височайши несъгласия?
— Да.
— Между крадец и убийца?
— Не!
Със сигурност, но обвиненията определено я караха да говори. Значи изпитва вина. „Да, разкажи ми за вината си.“
— Вижте, ще се опитам да ви улесня. Аз ще започна. Двамата с Иван идвахме от бараярския кораб в совалка. Скачихме се на товарния док. Ба Лура, облечен в дрехите на служител от станцията и с лошо залепена изкуствена коса, влетя в совалката веднага щом вратата се отвори и посегна, както си помислихме, към оръжието си. Ние скочихме върху него и му отнехме невроразрушителя и това. — Майлс вдигна Великия ключ. — Ба се изтръгна от нас и избяга, а аз задържах това нещо, докато разбера какво представлява то. Следващия път, когато видях този ба, той лежеше в локва кръв на пода на погребалната зала. Това ми се стори, меко казано, обезпокоително. Сега е ваш ред. Казвате, че ба Лура го е откраднал вас. Кога открихте, че Великият ключ липсва?
— Открих, че не е на мястото си… същия ден.
— Колко време може да е изминало? Кога го видяхте за последен път?
— Сега не се използва всеки ден поради погребението на Небесната господарка. За последен път го видях, когато подреждах нейните регалии… два дни преди това.
— Значи има вероятност да е липсвал три дни преди да забележите. Кога изчезна ба Лура?
— Аз… не съм сигурна. Май беше предишната вечер.
— Това до известна степен променя нещата. Значи ба Лура е заминал с ключа най-рано предишната нощ. Ба могат ли свободно да влизат и излизат от Небесна градина?
— Напълно свободно.
— И се е върнал… кога?
— В нощта на вашето пристигане. Но не го видях. Оплака се, че не се чувствал добре. Можех да го принудя, но… не исках да проявявам толкова непристойно поведение.
„Естествено. Нали и двамата сте били вътре в играта.“
— Отидох да го видя на сутринта. Тогава научих всичко. Ба Лура се беше опитвал да занесе ключа на… някого, но попаднал на погрешен док.
— Тогава този някой е трябвало да пристигне със совалка? Значи този някой е чакал в кораб на орбита?
— Не съм казвала подобно нещо!
„Продължавай да я притискаш. Това действа.“ И въпреки това изпитваше лека вина, че тормози горката объркана стара дама, макар и може би за нейно добро. „Не се отказвай.“
— Значи ба се е натъкнал погрешно на нашата совалка. И какъв е краят на историята? Разкажете ми всичко точно!
— Ба Лура бил нападнат от бараярски войници, които откраднали Великия ключ.
— Колко са били на брой войниците?
— Шестима.
Очите на Майлс се разшириха.
— И после?
— Ба Лура ги молел да пощадят живота и достойнството му, но те се изсмели и го изхвърлили навън, след което отлетели.
Лъжи, лъжи и пак лъжи. И все пак… ба беше просто човешко същество. Всеки, затънал толкова много, би могъл да измисли подобна история, за да се изкара по-малко виновен.
— И какво точно сме казали?
— Оскърбили сте Небесната господарка. — В гласа й имаше гняв.
— И после?
— Ба се върнал вкъщи засрамен.
— Тогава… защо не се е обърнал към сетаганданските служби за сигурност, които да ни видят сметката и да върнат Великия ключ на мястото му?
Последва дълго мълчание.
— Ба не би могъл да стори това. Но си призна пред мен. И аз дойдох при вас. Да се… унижавам. И да ви умолявам да ми върнете… честта.
— Защо ба Лура не си е признал още същата вечер?
— Не зная!
— Значи докато вие се опитвахте да си върнете обратно изгубеното, той си е прерязал гърлото.
— От мъка и срам — тихо каза тя.