Оръжието полетя и се удари в отсрещната страна на кабината, като се въртеше във всички посоки.
Майлс винаги беше изпитвал ужас от невроразрушители, но никога досега в качеството им на метателно оръжие. Невроразрушителят два пъти рикошира от стените на совалката, преди той да успее да го сграбчи и да го насочи настрани, като внимаваше да не улучи, без да иска, себе си или Иван. Оръжието беше малко, но заредено и смъртоносно.
Междувременно Иван се беше озовал зад нападателя и се опитваше да му извие ръцете. Майлс издебна удобен момент и измъкна второто оръжие от левия вътрешен джоб. Беше някакъв подобен на пръчка предмет, който първоначално взе за парализираща палка.
Човекът изкрещя силно и започна да се гърчи. Уплашен, без да е съвсем сигурен какво е направил, Майлс се отблъсна далеч от биещата се двойка и благоразумно се скри зад креслото на пилота. Страхуваше се — съдеше по предсмъртния вик, — че току-що е измъкнал от човека захранването на изкуственото му сърце или нещо подобно. Той обаче продължаваше да се бие, така че едва ли беше толкова смъртоносно, колкото звучеше.
Нападателят се изтръгна от хватката на Иван и рязко се отдръпна към отвора. Настъпи една от онези редки паузи, когато противниците се опитват да поемат дъх и да се справят с притока на адреналин. Човекът гледаше втрещено към Майлс, който държеше пръчката в ръката си. Изражението на ужас се промени в — триумф? Със сигурност не. Безумна радост?
Сега, когато към сбиването щеше да се присъедини и пилотът, нападателят отстъпи назад в гъвкавата тръба към дока. Майлс последва Иван точно навреме, за да види как нападателят, вече стъпил здраво на краката си под въздействието на изкуствената гравитация на станцията, нанесе на преследвача си ритник в гърдите, който го отхвърли обратно през портала. Докато Майлс и Иван се мъчеха да се освободят един от друг и дишането на Иван се поуспокои, нападателят побягна. Стъпките му отекваха по дока. Накъде?… Пилотът, след като хвърли кратък поглед, колкото да се увери, че пътниците му са временно в безопасност, побърза обратно в совалката, за да отговори на повикващия сигнал.
Иван се изправи на крака, изтърси праха от дрехите си и се огледа. Майлс направи същото. Намираха се на малък, мръсен, лошо осветен товарен док.
— Знаеш ли — каза Иван, — ако този тип се окаже някой митнически инспектор, здравата сме я загазили.
— Помислих си, че ще стреля срещу нас — каза Майлс. — Поне така изглеждаше.
— Но не видя оръжие преди да извикаш.
— Работата не е в оръжието, а в очите. Изглеждаше така, сякаш ще се опита да направи нещо, което го плаши до смърт. И извади оръжие.
— Но след като му скочихме. Кой знае какво искаше да направи?
Майлс бавно се завъртя. Не се виждаше жива душа — нито сетаганданец, нито бараярец, нито никой.
— Нещо не е наред. Или той не е попаднал на подходящото място, или ние. Тази дупка не може да бъде нашето място за скачване, нали? Къде е бараярският посланик? Почетната стража?
— Червеният килим, танцьорките? — въздъхна Иван. — Знаеш ли, ако целта му е била да те убие или да отвлече совалката, той щеше да влезе с насочен невроразрушител в ръка.
— Не е бил митничар. Виж — посочи Майлс. Двете камери, монтирани стратегически на близките стени, бяха извадени от стойките си и тъжно се поклащаха, насочени надолу. — Извадил ги е от строя преди да влезе. Не разбирам. Охраната трябваше да е вече тук… Да не би да е искал совалката, а не нас?
— Теб, момче. Никой не би хвърлил толкова труд заради мен.
— Той изглеждаше по-уплашен от нас. — Майлс пое дълбоко дъх, надявайки се това да успокои сърцето му.
— Говори само за себе си. Мен със сигурност успя да изплаши.
— Добре ли си? — чак сега се сети Майлс. — Да нямаш някое счупено ребро или нещо друго?
— Ще оживея… А ти?
— Нищо ми няма.
Иван погледна към невроразрушителя в дясната ръка на Майлс и към пръчката в лявата и сбърчи нос.
— Как успя да се справиш с оръжията?
— Ами… не съм много сигурен. — Майлс пъхна малкия невроразрушител в джоба си и прехвърли загадъчната пръчка в дясната си ръка. — Първо помислих, че това е някаква парализираща палка, но не е. Това е някаква електроника, но не знам какво точно.
— Граната — предположи Иван. — Бомба със закъснител. Могат да изглеждат по всевъзможни начини.
— Не мисля…
— Господа. — Пилотът показа глава през отвора. — От управлението на полетите на станцията ни нареждат да не се скачваме тук. Искат да се отделим и да изчакаме. Незабавно.