— Да. Колата на посолството чака, лорд Воркосиган — добави Воробьов.
Те тръгнаха след Бенин.
— Все пак истинската привилегия беше присъствието на рецитала — продължи да бърбори Майлс. — А как вървят нещата при вас, гем-полковник? Разследването напредва ли?
Бенин сви устни и промърмори:
— Не става по-просто.
„Обзалагам се, че е така.“ За съжаление, а може би за щастие, моментът и мястото не бяха подходящи двама мъже от специалните служби да захвърлят маските си и да се впуснат в професионални разговори.
— О, Господи — каза Майлс и всички спряха за момент да се насладят на гледката пред тях. Ниски дървета ограждаха малко изкуствено дере. Сред тях и покрай малкия поток в полумрака бяха разпръснати стотици дървесни жаби, светещи в най-различни цветове. Всички те пееха. Пееха в хор, като всяка трела се извисяваше и отзвучаваше, за да бъде сменена от друга. Светлините се засилваха и отслабваха заедно със звуците, така че всяка нота можеше да се забележи и със слуха, и с очите. Акустиката в дерето превръщаше всичко това в истинска музика. Майлс сякаш се вцепени и мозъкът му изключи пред тази абсурдна красота, докато покашлянето на Воробьов най-накрая го върна към действителността. Продължиха нататък.
Извън купола нощта беше топла и влажна.
— Впечатлен съм от лукса на хоут и разбирам каква силна икономическа база стои зад него — отбеляза Майлс.
— Така е — отговори Бенин с нотка на самодоволство. — Макар, както съм чувал, поголовният данък в Сетаганда да е наполовината на бараярския. Императорът култивира икономическия просперитет на поданиците си подобно на градина, така казват.
Бенин не беше имунизиран срещу типичното сетаганданско чувството за превъзходство над другите. На Бараяр данъците винаги бяха били деликатен проблем.
— Страхувам се, че сте прав. Налага ни се да се съревноваваме с вас във военно отношение, разполагайки с по-малко от една четвърт от вашите ресурси — отговори Майлс и прехапа език, за да не добави: „За щастие, това не е кой знае колко трудно.“
И все пак Бенин беше прав, размишляваше Майлс, докато леколетът се издигаше над столицата. Достатъчно беше да се погледне огромната сребърна полусфера и останалата част на града, да не говорим за другите райони на планетата и останалите седем свята, и да се направят няколко прости изчисления. Небесна градина беше истинско цвете, но корените му лежаха другаде, в контролирането на икономиката от хоут и гем. Великият ключ беше много къс лост, за да успее да преобърне целия този свят. „Принц Слайк, мисля, че си голям оптимист.“
ГЛАВА 10
— Трябва да ми помогнеш да се отърва от него, Иване — възкликна Майлс.
— Нима? — промърмори Иван с напълно неутрален тон.
— Не знаех, че Воробьов ще изпрати него. — Майлс кимна към лорд Ворийди, който се беше отдалечил, за да обсъди тихо нещо с шофьора на земехода и с двама служители от охраната на посолството. Единият от охраната беше облечен, подобно на Майлс и Иван, в зелена униформа. Другите двама носеха всекидневно сетаганданско облекло.
— Когато уреждах срещата — продължи Майлс, — мислех отново да вземем за водач Миа Маз, нали тази изложба е по нейната част. Ти няма просто да прикриваш заминаването ми. Може да се наложи да ги разсееш, докато успея да се измъкна.
Цивилният телохранител кимна и се отдалечи. Значи щяха да си имат опашка. Майлс се опита да запомни чертите и дрехите му. Още един, който трябваше да се държи под око. Телохранителят се насочи към входа на изложбената… зала, но всъщност това не беше зала. Когато му описваха днешното мероприятие, Майлс си беше представял някаква закрита правоъгълна сграда, подобна на онази, в която се провеждаше Селскостопанският панаир в Хасадар. Всъщност Лунната градина беше друг купол — миниатюрна имитация на Небесна градина. Е, не съвсем миниатюрна: диаметърът му беше над триста метра и покриваше стръмен склон. Тълпи добре облечени гем — мъже и жени — влизаха вътре през горния вход.
— И как по дяволите да направя това, братовчеде? Ворийди не е тип, на когото лесно да отвлечеш вниманието.
— Кажи му, че съм отишъл с една дама с… неморални цели. Ти излизаш с неморални дами през цялото време, защо да не мога и аз? — Устните на Майлс се извиха в едва прикрита усмивка при вида на опулените очи на Иван. — Запознай го с пет-шест твои приятелки. Сигурен съм, че все ще се натъкнеш на някоя. Кажи им, че той е човекът, който ти е разказал всичко, което знаеш за бараярското Изкуство на любовта.
— Той не е мой тип — процеди през зъби Иван.
— Прояви инициатива!
— Не проявявам инициатива. Аз изпълнявам заповеди, благодаря. Така е много по-безопасно.