— Не зная. Във всеки случай, дръж си очите отворени.
— Естествено.
Продължиха да гледат. До тях с достойна походка се приближи гем-дама на средна възраст и кимна доверително, ако не и приятелски, на Майлс. Дланта й за кратък момент се разтвори, разкривайки тежък пръстен, върху който беше изобразена птица.
— Сега ли? — тихо попита Майлс.
— Не — отговори тя с нисък алт. — Ще се срещнем след тридесет минути на западния вход.
— Не мога да обещая, че ще бъда точен.
— Ще изчакам. — Тя продължи нататък.
— По дяволите — каза Иван след кратко мълчание. — Ти наистина сериозно си решил. Обещаваш да бъдеш много внимателен, нали?
— Да.
Майлс си помисли, че на завеждащия протокола му е необходимо доста време, докато открие подходящо място, за да се освободи от товара си. Но в момента, когато вече започна да се оглежда за него, той се появи. Усмивката му изглеждаше малко пресилена.
— Господа — кимна той. — Нещо става. Налага ми се да ви оставя за известно време сами. Моля ви, стойте заедно и не напускайте сградата.
„Чудесно. Може би.“
— Какво става? — попита Майлс. — Открихме Йенаро.
— Нашият шегаджия? Да. Знаем, че е тук. Моите хора смятат, че едва ли представлява смъртоносна заплаха. За известно време ще трябва да ви оставя сами да се пазите от него. Но моите хора откриха един друг наш добър познат. Професионалист.
В случая терминът „професионалист“ можеше да означава професионален убиец или нещо близко до това. Майлс напрегнато кимна.
— Не знаем защо е тук — продължи Ворийди. — Повиках по-сериозно подкрепление. Междувременно смятаме да… поговорим с него набързо.
— Фаст-пентата не е ли забранена за всички освен за полицията и силите за сигурност?
— Съмнявам се, че този приятел ще отиде да се оплаче — промърмори Ворийди с леко зловеща усмивка.
— Приятна работа.
— Пазете се. — Завеждащият протокола кимна и непринудено се оттегли.
Майлс и Иван продължиха разходката си, като огледаха още няколко растителни екземпляра, които не изглеждаха чак толкова обезпокоително. Майлс броеше минутите. Скоро трябваше да се измъкне, за да пристигне за срещата точно навреме…
— Здравей, сладур — обади се напевен глас зад тях и Иван се обърна малко по-бързо от Майлс. Лейди Арвин и лейди Бенело стояха една до друга. Те… залепнаха, както си помисли Майлс, от двете страни на Иван.
— Сладур? — изненадано промърмори Майлс. Иван му хвърли гневен поглед.
— Чухме, че сте тук, лорд Иван — продължи блондинката, лейди Арвин. Кехлибарените къдрици на лейди Бенело се люшнаха при утвърдителното й кимване. — Какво ще правите след това?
— А… нямам особени планове — отговори Иван, опитвайки се да раздели вниманието си на две равни части.
— Оо — каза лейди Арвин. — Може би не бихте ми отказали вечеря в моята бърлога.
— Или — прекъсна я лейди Бенело, — ако не сте в настроение да прекарате в градска обстановка, зная едно местенце недалеч оттук, на едно езеро. Можем да си направим пикник на един частен остров. Насаме.
Двете жени си размениха леко злобни усмивки. Иван изглеждаше малко нервен.
— Доста труден избор.
— Докато решите, защо не разгледаме произведенията на сестрата на лейди Бенело? — предложи лейди Арвин. Погледът й попадна върху Майлс. — Вие също, лорд Воркосиган. Мисля, че беше доста неприлично от наша страна да ви пренебрегнем по такъв начин. Посъветвахме се и решихме, че това сигурно е достоен за съжаление пропуск. — Ръката й се вкопчи в Иван и тя се наведе, за да отправи многозначителна усмивка на приятелката си. — Това може да бъде и евентуално решение за дилемата на лорд Иван.
— Нощем всички котки са сиви — промърмори Майлс. — Или в дадения случай, всички бараярци.
При споменаването на котки Иван трепна. Лейди Арвин изглеждаше спокойна, но Майлс имаше лошото чувство, че червенокосата е схванала шегата. Във всеки случай тя се откъсна от Иван (мимолетен триумф ли се четеше на лицето на лейди Арвин?) и се обърна към Майлс.
— Наистина, лорд Воркосиган. Имате ли някакви планове за вечерта?
— Опасявам се, че сте права — отговори Майлс със съжаление, че това е донякъде вярно. — Всъщност трябва да тръгвам още сега.
— Още сега? О, останете… елате поне да видите нещата на сестра ми. — Лейди Бенело се въздържа да го докосне и предпочете да върви до него, макар че така оставяше временно Иван в ръцете на съперницата си.
Нямаше да е зле да се забави още няколко минути, за да е сигурен, че завеждащият протокола се е ангажирал напълно с проблемите си. Майлс се усмихна леко и се остави да го водят. На високата червенокоска й липсваше грацията на хоут Райън. От друга страна, тя не изглеждаше толкова… „невъзможна. С трудното се справяме веднага. Невъзможното ни отнема…