— Много… убедително.
— Нямаше да е много добре, ако не беше така, сър.
— Наистина. — Последва още една дълга пауза. — Има ли още нещо, което да искате да ми кажете… лейтенант?
— Когато се върна на Бараяр, ще трябва да представя подробен доклад за моята за… за моята екскурзия на Саймън Илян. Страхувам се, че трябва да се обърнете към него. Определено не е в моята компетенция да се опитвам да позная какво би искал да ви каже той.
Уф. От техническа гледна точка, не беше казал нито една лъжа, дори недомлъвка. „Да бе. Можеш да си сигурен в това и не забравяй да го посочиш, когато пуснат записа на този разговор във военния съд.“ Но ако Ворийди предпочиташе да си мисли, че Майлс е изпратен отгоре със строго секретна задача, това си бе самата истина. Фактът, че задачата бе възникнала на място и съвсем спонтанно и че не бе назначена отгоре беше… друг въпрос.
— Аз… бих желал да направя една философска забележка.
— Моля, милорд.
— Ако наемате някой гений да разреши най-трудния и невъобразим проблем, който е възникнал пред вас, няма да го оградите с куп ограничения, нито пък ще се мъчите да контролирате всяка негова стъпка с двуседмично закъснение. Просто ще го оставите да действа свободно. Ако ви трябва някой, който просто да следва заповеди, можете да наемете някой идиот. Всъщност идиотът е много по-подходящ.
Ворийди барабанеше с пръсти по комуникационния пулт. Повдигна вежди. Майлс усети, че самият той в миналото се е справял с невъобразимо трудни за разрешаване проблеми.
— Да не би да се смятате за гений, лорд Воркосиган? — меко попита полковникът. Тонът му накара кожата на Майлс да настръхне — напомняше му много на тона на баща му, когато граф Воркосиган подготвяше някой по-сериозен словесен капан.
— Коефициентът ми на интелигентност е в личното ми досие, сър.
— Прочетох го. Точно затова водим този разговор. — Ворийди примигна бавно, като гущер. — И няма никакви правила, така ли?
— Е, може би с изключение на едно. Докарай всичко до успешен край или бъди готов да платиш със задника си.
— Виждам, че заемате този пост от три години, лейтенант Воркосиган… Задникът ви още ли е непокътнат?
— Последния път, когато го проверих — да, сър. — „И може би ще остане такъв за следващите пет дни.“
— Това предполага невероятна власт и самостоятелност.
— Абсолютно никаква власт. Само отговорност.
— О! — Ворийди замислено сви устни. — Напълно ви разбирам, лорд Воркосиган.
— Благодаря ви, сър. Имам нужда от това.
Двамата се умълчаха. После Майлс попита:
— Знаем ли дали лорд Йенаро е преживял нощта?
— Изчезнал е, така че смятаме, че е невредим. За последен път е бил забелязан да напуска Лунната градина с навит килим на рамо. — Ворийди погледна изпитателно Майлс. — Нямам обяснение за килима.
Майлс не обърна внимание на дебелия намек.
— Сигурен ли сте, че изчезването му означава, че е жив? А какво стана с опашката му?
— Хм. — Ворийди се усмихна. — Скоро след като го оставихме, той е бил задържан от градската полиция, която все още го държи на топло.
— Сами ли са попаднали на него?
— Нека да кажем, че са получили анонимно обаждане. Очевидно съвестните граждани постъпват по подобен начин. Но трябва да подчертая, че полицията е действала с достойна за възхищение експедитивност. Явно са се интересували от него заради предишните му дела.
— Имал ли е време да докладва на работодателя си, преди да го хванат?
— Не.
Значи лорд Хикс тази сутрин бе поставен в условията на информационен вакуум. Определено това не му се бе харесало ни най-малко. Провалянето на вчерашния заговор сигурно го е отчаяло до подлуда. Не би могъл да знае какво не се е развило според очакванията и дали Йенаро не е заподозрял каква участ го очаква. Въпреки че изчезването му беше доста сигурна следа. Йенаро сега бе на мушката точно толкова, колкото те двамата с Иван. Кой от тях бе първи в списъка на лорд Хикс? Дали Йенаро щеше да потърси защита от някои власти, или слухът за заговора го бе подплашил?
Как ли лорд Хикс щеше да се отърве от бараярските пратеници? Дали следващият му номер щеше да бъде поне наполовина толкова оперетен и безупречен, колкото бяха номерата на Йенаро? Йенаро беше истинска звезда, всичко беше режисирано чудесно в три действия и кулминация. Сега всички тези високоартистични напъни бяха отишли на вятъра. Майлс можеше да се закълне, че лорд Хикс е ядосан от развалянето на ефекта поне толкова, колкото и от провалянето на заговора. Той беше горящ от желание да се изяви артист и не би могъл да остави нещата така. Беше от онзи тип хора, които подобно на деца ще изкопаят вече засетите семена, за да видят дали вече са покарали. (Майлс донякъде съчувстваше на лорд Хикс.) При такива големи залози и при такива загуби на време и нерви от лорд Хикс можеше да се очаква, че по най-класическия начин е подмамен да направи някоя още по-голяма грешка.