„Защо все ми се струва, че тази идея не е чак толкова добра?“
— Имате ли да кажете още нещо, лорд Воркосиган? — попита Ворийди.
— Моля? Не. Просто се бях замислил…
— Като служител от посолството, пряко отговорен за личната ви безопасност в качеството ви на официален пратеник, настоявам вие и лорд Ворпатрил да преустановите контактите си с този човек, който очевидно е въвлечен в някаква смъртоносна сетаганданска вендета.
— Йенаро вече не ме интересува. Не му желая нищо лошо. Първостепенната ми задача е да открия човека, който е доставил онзи фонтан.
Ворийди укорително вдигна вежди.
— Можехте да кажете това много по-рано.
— Премислянето на станалите събития е винаги за предпочитане — отговори Майлс.
— Съвсем вярно — въздъхна с разбиране Ворийди и отново си почеса носа. — Има и още една причина, заради която ви повиках, лорд Воркосиган. Гем-полковник Бенин настоява за втора среща с вас.
— Нима? Подобно на първата? — Майлс се помъчи да овладее гласа си.
— Не съвсем. Този път иска да говори и с лорд Ворпатрил. Всъщност той вече е на път. Но ако искате, можете да откажете.
— Не, всичко… всичко е наред. Всъщност с удоволствие бих говорил отново с Бенин. Аз… да отида ли да извикам Иван, сър? — Майлс се изправи. Лоша, лоша идея беше да се позволи на двама заподозрени да се срещнат преди разпита, но в края на краищата това не беше случай на Ворийди. Доколко ли беше убеден в секретната му задача?
— Действайте — любезно отговори Ворийди. — Въпреки че…
Майлс спря.
— Не виждам как лорд Ворпатрил се вписва във всичко това. Той не е офицер за свръзка. Досието му е прозрачно като стъкло.
— Много хора се заблуждават по отношение на Иван, сър. Но… понякога дори един гений има нужда от някой, който да изпълнява заповеди.
Докато отиваше към стаята на Иван, Майлс едва се сдържа да не затича. Подозираше, че луксът да бъдат оставени извън наблюдение скоро ще им бъде отнет. Ако след всичко това Ворийди не включеше всички буболечки в стаите им, значи беше или луд, или имаше нечовешки самоконтрол. А завеждащият протокола беше невероятно любопитен човек. Впрочем това си вървеше с работата.
Завари братовчед си, обут в зелените си панталони и навлякъл кремава риза, да седи на леглото и да разглежда куп цветни ръчно изписани листа. Не изглеждаше особено щастлив.
— Ставай. Обличай се. Имаме среща с полковник Ворийди и гем-полковник Бенин.
— Най-накрая признание, слава Богу! — Иван хвърли листата и се просна на леглото с въздишка на облекчение.
— Не. Не точно. Но искам да ме оставиш да говоря предимно аз и да потвърждаваш всичко, което кажа.
— О, по дяволите — намръщи се Иван към тавана. — Сега пък какво?
— Бенин явно разследва какво е правил ба Лура в деня преди да умре. Предполагам, че е го е проследил до момента на нашето малко приключение в совалката. Не искам да преча на разследването му. Всъщност искам той да успее или поне да идентифицира убиеца. Затова се нуждае от колкото се може повече реални факти.
— Реални факти. За разлика от какъв вид факти?
— В никакъв случай не трябва да споменаваме за Великия ключ или за хоут Райън. Мисля, че можем да му опишем буквално всичко, което стана, като пропуснем един-единствен малък детайл.
— Мислиш, така ли? Явно изобщо не си в час. Даваш ли си изобщо сметка как ще се разбеснеят Ворийди и посланикът като разберат, че сме скрили този малък инцидент?
— Ворийди е временно под мой контрол. Мисли си, че съм изпратен със специална задача от Саймън Илян.
— Което означава, че не си. Така си и знаех! — Иван изстена и притисна възглавницата в лицето си.
Майлс я дръпна.
— Вече съм. Или щях да бъда, ако Илян знаеше какво зная. Вземи невроразрушителя. Но не го показвай, докато не ти кажа.
— Няма да стрелям по твой командир вместо теб.
— Няма да стреляш по никого. Освен това Ворийди не е мой командир. — Това по-късно можеше да се окаже съществена подробност. — Мога да го поискам като доказателство. Но не и до момента, когато не опрем до него. Никакви доброволни самоинициативи.