— Никакви доброволни самоинициативи, да, там е работата! Най-накрая започна да схващаш, братовчеде!
— Млъквай. Стани. — Майлс хвърли отгоре му униформената куртка. — Това е важно! Но ти трябва да останеш абсолютно спокоен. Може съвсем да не съм прав и да създавам излишна паника.
— Не е вярно. Мисля, че се паникьосваш прекалено късно. Ако беше закъснял още малко, щеше да се паникьосаш посмъртно. Аз се паникьосвам от цели дни.
Майлс безцеремонно му метна обувките. Иван поклати глава, седна и започна да ги обува.
— Спомняш ли си — въздъхна той — онзи ден, когато играехме в задния двор, а ти се беше натъпкал с разни военни истории за сетаганданските лагери по време на войната и реши, че трябва да изкопаем тунел за бягство? С тази подробност, че ти даваше идеите, а аз и Елена трябваше да копаем?
— Бяхме на осем години — защити се Майлс. — Лекарите още работеха върху костите ми. Бях още много чуплив.
— …и тунелът се срути отгоре ми? — продължи замечтано Иван. — И че прекарах часове там?
— Глупости. Остана там само няколко минути. Сержант Ботари те измъкна за нула време.
— На мен ми се стори, сякаш бяха часове. Още усещам вкуса на пръстта. Беше се натъпкала и в носа ми. — Иван се почеса по носа. — Майка ми сигурно още нямаше да се е оправила от пристъпа, ако не беше леля Корделия.
— Тогава бяхме малки глупави деца. Какво общо има това с настоящето?
— Предполагам, че нищо. Просто сутринта се събудих с мисълта за това. — Иван стана, оправи куртката си и я навлече. — Никога не съм предполагал, че сержант Ботари ще ми липсва. Но днес ми липсва. Кой ще ме измъкне този път?
Майлс искаше да му отговори с някоя остроумна забележка, но вместо това потрепери. „И на мен Ботари ми липсва.“ Почти беше забравил колко му липсва, докато думите на Иван не засегнаха онази малка болезнена рана, която, изглежда, никога нямаше да заздравее. По-големите грешки… По дяволите, на един въжеиграч не му трябва някой, който да стои отдолу и да му вика колко е високо и как се люлее въжето. Не че не знаеше. Просто искаше да го забрави. Дори моментната загуба на концентрация или увереност в себе си щеше да бъде фатална.
— Направи ми една услуга, Иване. Опитай се да не мислиш. Може да ти стане нещо. Просто изпълнявай каквото ти казват, а?
Иван му се озъби и го последва навън.
Срещнаха се с гем-полковник Бенин в същата малка стая, в която беше протекла и предишната им среща, но този път нямаше телохранител, а Ворийди лично носеше пушката. Двамата полковници тъкмо бяха приключили с размяната на любезности. Майлс се надяваше, че не са имали време да се сравнят бележките си, както бяха направили той и Иван. Бенин отново носеше своята официална червена униформа и зловещия си грим, който беше поставен безукорно и явно неотдавна. Докато траеше размяната на още любезности и комплименти, Майлс успя да овладее напрежението си. Иван беше успял да скрие безпокойството си зад маската на непринудена благосклонност, която го правеше да изглежда, помисли си Майлс, забележително глуповат.
— Лорд Воркосиган — започна гем-полковник Бенин. — Разбрах, че сте офицер за свръзка.
— Само когато съм на служба. — Майлс се опита да повтори обясненията, които беше дал на Ворийди. — Задачата ми е почетна, тъй като не изисква от мен някакви физически усилия.
— Обичате ли службата си?
Майлс сви рамене.
— Обичам да пътувам. И освен това… държи ме настрана — предимство, което ми помага по два начина. Знаете какво е отношението на бараярците към мутантите. — Майлс се сети и за жадувания от Йенаро пост. — Същевременно ми дава някаква официална работа, прави ме някой.
— Това мога да разбера — съгласи се Бенин.
„Разбира се, че можеш.“
— Но в момента не сте на служба, нали?
— Не и при това пътуване. Тук сме само за да изпълним дипломатическите си задачи и евентуално да създадем малко по-добро впечатление.
— А лорд Ворпатрил работи в щаба, така ли?
— Канцеларска работа — въздъхна Иван. — Все се надявам да премина на някой действащ кораб.
Това не беше самата истина. Иван обожаваше службата си в генералния щаб в столицата, където разполагаше със собствен апартамент и водеше светски живот, на който колегите му офицери можеха само да завиждат. Единственото желание на Иван беше майка му, лейди Ворпатрил да бъде командирована на някой кораб, колкото се може по-далеч от Бараяр.
— Хм. — Ръцете на Бенин направиха движение, сякаш разгръщаше страница. Той пое дъх и погледна Майлс право в очите. — И така, лорд Воркосиган — ротондата не е мястото, където сте видели ба Лура за първи път, нали?