Прониза го с поглед. Майлс за момент усети съжаление, че дипломатическият му имунитет не го предпазва и от завеждащия протокола. Ами ако Ворийди ги раздели и успее да пречупи Иван? Иван се опитваше да изглежда невидим — нещо, в което го биваше много.
Ворийди заплашително отбеляза:
— Аз не съм гъбка, лорд Воркосиган.
„Която расте на тъмно и се храни с конски лайна, точно така.“ Майлс изруга наум.
— Сър, обърнете се към моя пряк началник — имаше предвид Илян: той беше пряк началник и на Ворийди, — получете разрешение и аз съм ваш. Дотогава смятам за най-добре да действам точно така, както намеря за добре.
— Да се доверявате на инстинктите си? — сухо каза Ворийди.
— Не и ако бях стигнал до някои сигурни заключения, които да мога да споделя.
— Значи… вашите инстинкти ви подсказват, че има някаква връзка между починалия ба Лура и лорд Йенаро? — О, Ворийди също имаше инстинкти. Иначе нямаше да заема този пост.
— Освен факта, че и двамата са се срещали с мен? Нищо… на което да мога да се доверя. В момента търся доказателствата. След това ще… бъда някъде.
— Къде?
„Затънал до уши в най-голямата тайна, която можеш да си представиш.“
— Предполагам, че ще науча, когато стигна дотам, сър.
— Ще говорим отново, лорд Воркосиган. Можете да бъдете сигурен в това. — Ворийди кимна съвсем леко и внезапно си тръгна — вероятно да зарадва посланик Воробьов с новините.
В настъпилата тишина Майлс тихо каза:
— Всичко мина добре, ако се замислиш.
Устните на Иван презрително се свиха.
Запазиха мълчание, докато не се прибраха в стаята, където Иван откри върху бюрото си нов куп покани. Започна да ги изучава, като подчертано не обръщаше внимание на братовчед си.
— Трябва по някакъв начин да се добера до Райън — най-накрая се обади Майлс. — Не мога да си позволя да чакам. Нещата се затягат ужасно.
— Повече не желая да имам нищо общо с всичко това — дистанцирано заяви Иван.
— Вече е прекалено късно.
— Да, зная. — Ръката му спря. — Хм. Ето ти и новата загадка. На този плик е написано и твоето име.
— Не е от лейди Бенело, нали? Страхувам се, че Ворийди я е взел на мушка.
— Не. Името не ми е познато.
Майлс взе плика и го отвори.
— Лейди д’Хар. Градинско увеселение. Чудя се дали тя расте в нейната градина? Може ли да има двойно значение? Да означава Небесна градина? Хм. Много кратка бележка. Сигурно е следващият ми контакт. Господи, не мога да понасям да завися от милосърдието на хоут Райън при всяка своя стъпка. Е, приеми поканата за всеки случай.
— Това далеч не е моят избор как да изкарам вечерта — каза Иван.
— Да съм споменавал нещо за избор? Това е шанс и трябва да го хванем. Освен това — гадно продължи той, — ако продължаваш да оставяш генетични проби из целия град, потомството ти като нищо може да вземе участие в догодишното арт-шоу. Под формата на храсти, да речем.
Иван потрепери.
— Да не искаш да кажеш, че… ама защо… биха ли могли?
— Естествено. Какво им пречи, като си тръгнеш, да пресъздадат онези части от тялото ти, които ги интересуват най-много, и то така, че да действат по команда… доста добър сувенир. А ти си мислиш, че онова котешко дърво било неприлично.
— В много по-голяма степен, отколкото това, братовчеде — заяви Иван с наранено самочувствие. После гласът му прозвуча колебливо. — Да не си мислиш сериозно, че биха могли да постъпят така?
— Няма по-голяма страст от страстта на сетагандански творец, търсещ нови полета за изява. Отиваме на градинското увеселение. Сигурен съм, че това е свръзката ми с Райън — добави сериозно Майлс.
— Градинско увеселение — въздъхна Иван и се загледа безсмислено в нищото. Минута по-късно изтърси: — Знаеш ли, направо е ужасно, че тя не може просто да отмъкне генната банка от кораба. Така той ще си има ключ, но без ключалка. Обзалагам се, че това ще го изкара от кожата му.
Майлс бавно седна на стола зад бюрото и когато най-после си възвърна дар словото, възкликна:
— Иване… това е фантастично! Защо не се сетих по-рано?
Иван се замисли.
— Може би защото така не би имал възможност да се правиш на герой пред хоут Райън.
Размениха си мрачни погледи. Майлс пръв отмести очи.
— Това беше риторичен въпрос — сковано каза той. Но думите му не прозвучаха особено убедително.
ГЛАВА 12
„Градинско увеселение“ не беше точният израз, помисли си Майлс. Огледа се наоколо, когато тримата с Воробьов и Иван излязоха от тръбата на експресния асансьор и се озоваха под открито небе, или поне така изглеждаше на пръв поглед. Слабите проблясъци във въздуха над тях издаваха наличието на невидимо силово поле, което не пропускаше вятър, дъжд или прах. Тук, в центъра на столицата, здрачът беше изпълнен със сребристи отблясъци. Високата половин километър сграда се извисяваше над зелените пръстени около Небесна градина.