Криволичещите редици миниатюрни дървета, многобройните фонтани, поточета, алеи и извити мостове от нефрит превръщаха покрива в истински лабиринт, изпълнен във великолепен сетагандански стил. На всеки завой се разкриваше различен изглед към града, простиращ се чак до хоризонта, въпреки че най-добрите гледки бяха към огромното яйце на феникс в сърцето на града. Фоайето на асансьора беше покрито с извити лози и застлано със сложна мозайка от разноцветни камъни — лазулит, малахит, зелен и бял нефрит, розов кварц и други минерали, които Майлс не можеше да назове.
Като се оглеждаше наоколо, Майлс постепенно започна да разбира защо завеждащият протокола беше настоял да облекат черните си униформи, докато Майлс предполагаше, че зелените ще бъдат по-подходящи за случая. Тук просто беше невъзможно да изглеждаш прекалено натруфено. Посланик Воробьов беше с мълчаливо съгласие като техен придружител, но дори Ворийди трябваше да чака в гаража долу. Иван също се оглеждаше и стискаше поканите малко нервно.
Домакинята, лейди д’Хар, стоеше на края на фоайето. Очевидно да се намираш в дома си беше все едно да се намираш в мехура си, тъй като тя лично посрещаше гостите. Макар да бе в напреднала възраст, нейната хоут-красота все още грабваше окото. Носеше ослепително бяла роба с множество фини гънки, която се спускаше надолу и се увиваше около краката й. Съпругът й, гем-адмирал Хар, чието присъствие при нормални обстоятелства би доминирало във всяка стая, бледнееше край нея.
Гем-генерал Хар командваше половината сетагандански флот. Неотложни служебни задължения го бяха принудили да закъснее за церемониите по погребението на императрицата. Завръщането му у дома беше повод за настоящето парти. Той беше облечен в своята кървавочервена имперска униформа, на която можеха да се поберат достатъчно много медали, че да са в състояние да го удавят, ако по случайност паднеше в някоя река. Но той беше избрал да сложи единствено медальона с измамно простото име Орден за заслуги. Отсъствието на други украшения правеше невъзможно някой да го пропусне. Или да се представи със същата награда. Орденът се даваше изключително рядко, и то само с императорски указ. Малко бяха по-високите награди, които можеха да се получат в Сетаганданската империя. Въпреки че хоут-дамата до него беше една от тях. Майлс чувстваше, че стига да можеше, лорд Хар би закачил и нея на куртката си в памет на заслугите, заради които я е спечелил преди четиридесетина години. В грима на гем-клана Хар преобладаваше оранжевото и зеленото. Мотивите се губеха, прекъсвани от дълбоките бръчки на лицето му, и изобщо не се връзваха с червения цвят на униформата.
Дори посланик Воробьов изпита страхопочитание пред адмирал Хар, ако се съдеше по изключително официалните поздрави. Хар беше учтив, но очевидно объркан — „Какво търсят тези чужденци в градината ми?“ Лейди д’Хар пое подадените й от Иван покани с леко студено кимване и ги насочи с отслабналия си от възрастта мелодичен алт към мястото, където се намираха храната и напитките.
След като дойде на себе си от шока, в който беше изпаднал при вида на лейди д’Хар, Иван започна да се оглежда с надежда да види някоя позната гем-дама, но неуспешно.
— Това място е пълно с дъртаци — смаяно възкликна той. — Когато влязохме, средната възраст падна от деветдесет на осемдесет и девет.
— По-точно осемдесет и девет и половина — отговори Майлс.
Посланик Воробьов постави пръст върху устните си, въздържа се от коментар, но очите му развеселено блеснаха в мълчаливо съгласие.
Това вече беше нещо истинско. Йенаро и неговата тайфа наистина бяха оръфани аутсайдери в сравнение с тези тук — като се вземеше предвид тяхната възраст, общественото им положение, богатството им… всичко. На различни места в градината забелязаха пет-шест мехура на хоут-дами, които светеха подобно на бледи нощни фенери. Майлс не беше виждал подобно нещо извън пределите на Небесна градина. Както личеше, лейди д’Хар поддържаше контакти със своите роднини, по-точно с бившите си роднини. „Дали Райън е тук?“ Майлс се молеше да е така.
— Иска ми се и Маз да беше тук — със съжаление въздъхна Воробьов. — Как успяхте да постигнете това, лорд Иван?
— Не съм аз — отрече Иван и сръчка с палец Майлс.
Майлс сви рамене.
— Казаха ми да изучавам елита. Това е той, нали? — Всъщност вече не беше особено сигурен.