— Да — отговори хоут Вио. — Зная.
Майлс беше виждал хора, които говореха на растенията в саксиите си с повече топлина и чувство.
„Откажи се, Иване. Тази жена е омъжена за първия офицер на човека, който може би се опита да ни убие вчера, забрави ли?“ Освен ако лорд Хикс не беше принц Слайк… или хоут Ронд, или… Майлс стисна зъби.
Но преди Иван да успее да затъне още по-дълбоко, зад ъгъла се появи мъж в сетаганданска военна униформа. Гримираното му лице беше намръщено. Гем-генерал Чилиан. Майлс замръзна, хвана Иван за ръката и предупредително го ощипа.
Чилиан обходи с подозрителен поглед бараярците, после се обърна към жена си и каза:
— Хоут Вио, елате с мен, ако обичате.
— Да, милорд — отговори тя, очите й скромно се сведоха надолу и тя мина покрай Иван, като едва забележимо кимна. Чилиан също кимна, като по този начин призна съществуването на чужденците. С усилие, както забеляза Майлс. Генералът хвърли още един поглед през рамо и отмъкна жена си по-далеч от тях. Какъв ли грях беше сторил гем-генерал Чилиан, за да я спечели?
— Щастливец — въздъхна завистливо Иван.
— Не съм много сигурен — отговори Майлс. Посланик Воробьов само мрачно се усмихна.
Продължиха нататък. Мислите на Майлс се въртяха около това ново произшествие. Случайно ли беше то? Или беше началото на нов номер? Лорд Хикс използваше своите човешки оръдия като маши, с които да стои по-далеч от жегата. Гем-генералът и съпругата му бяха твърде близко до него, връзката беше твърде явна. Освен ако, разбира се, лорд Хикс не беше Кети…
Светлина пред тях привлече вниманието му. Над пътеката към тях се носеше блестящ мехур. Воробьов и Иван отстъпиха, за да направят път. Мехурът обаче се спря пред Майлс.
— Лорд Воркосиган. — Гласът на жената звучеше мелодично дори през филтъра, но не беше на Райън. — Мога ли да говоря с вас насаме?
— Разбира се — отговори Майлс преди Воробьов да успее да възрази. — Къде? — Напрежението му се засили. Дали решителният удар срещу кораба на губернатор Илсъм Кети щеше да се състои още тази вечер? Прекалено прибързано, прекалено несигурно… — И колко дълго?
— Не много далеч. Ще ни отнеме около час.
Недостатъчно за излизане до орбита. Значи беше нещо друго.
— Много добре. Ще ме извините ли, господа?
Воробьов изглеждаше толкова нещастен, колкото можеше да му позволи обичайният му контрол.
— Лорд Воркосиган… — колебанието му всъщност беше добър знак — явно двамата с Ворийди бяха провели дълъг и необичаен разговор. — Желаете ли телохранител?
— Не.
— Комуникатор?
— Не.
— Ще внимавате ли? — Което на дипломатичен език означаваше: „Сигурен ли си, че знаеш какво става, момче?“
— О, да, сър.
— Какво да правим ако не се върнеш след час? — попита Иван.
— Ще чакате. — Той им кимна сърдечно и последва мехура по алеята.
Стигнаха до едно закрито място, осветено от ниско поставени разноцветни фенери и заобиколено от цъфтящи храсти. Мехурът се завъртя и внезапно изчезна. Майлс се озова пред друга облечена в бяло красавица, седяща на стола си като на трон. Косата й беше руса, сложно подредена и увита около раменете й, наподобяваше смътно на златна броня за шия. Изглеждаше на около четиридесет стандартни години, което означаваше, че може би е поне два пъти по-възрастна.
— Хоут Райън Дегтиар ми поръча да ви заведа — каза тя. Премести гънките на робата си от лявата страна на стола, разкривайки дебело тапицираната седалка. Погледът й сякаш преценяваше колко е висок — или по-скоро нисък. — Нямаме много време. Можете да… кацнете тук.
— Колко… интересно! — Само ако беше Райън… Е, поне щеше да провери някои свои теории за техническите характеристики на мехурите. — Ъъ… имате ли някаква идентификация, милейди? — допълни той почти извинително. В края на краищата последният заподозрян да пътува в подобен мехур беше свършил с прерязано гърло.
Тя кимна, сякаш беше очаквала подобен въпрос, и завъртя дланта си, разкривайки пръстена на Звездните ясли.
При сегашните обстоятелства това беше максималното, което можеше да изисква. Той внимателно се приближи и се покатери на креслото, като се хвана за облегалката. И двамата внимаваха да не се докосват. Дългите пръсти на ръката й пробягаха по контролния пулт, вграден в дясната облегалка за ръка, и силовото поле отново се включи. Бледата бяла светлина се отразяваше от храстите.
Виждаха съвсем ясно, като се изключваше тънката като черупка на яйце мъглива сфера, която отбелязваше очертанията на силовото поле. Звуците също се чуваха добре, много по-качествено, отколкото когато излизаха от мехура. Можеше да чуе гласовете и звъна на чашите на балкона над тях. Минаха отново покрай посланик Воробьов и Иван, които любопитно се взираха, без да са сигурни дали това е същият мехур, който бяха видели преди малко. Майлс потисна абсурдното си желание да им помаха с ръка.