— Хм. Сигурно бихте искали да узнаете последните новини за лорд Йенаро — направо започна Ворийди.
— Не че съм му задължен, но… надявам се, че не е нещо фатално — искрено каза Майлс. Йенаро можеше да бъде много важен свидетел. Майлс вече беше започнал да съжалява, че не му беше предложил убежище в посолството.
— Засега не. Но е издадена заповед за арестуването му.
— От сетаганданската служба за сигурност? Заради участие в заговор?
— Не. От полицията. За кражба.
— Това е фалшиво обвинение, залагам главата си. Някой се опитва да използва системата, за да го измъкне от скривалището му. Можете ли да откриете кой е подал оплакването?
— Гем-лорд Невик. Това име говори ли ви нещо?
— Не. Сигурно е подставено лице. Трябва ни човекът, който стои зад Невик. Същият човек, който е осигурил на Йенаро плана и средствата за скулптурата му. Но сега разполагате с две следи.
— Въобразявате си, че е един и същи човек?
— Въображението няма нищо общо с това — каза Майлс. — Но аз имам нужда от такова доказателство, което да може да се представи пред съда.
Погледът на Ворийди беше обезпокоително безизразен.
— Защо предположихте, че обвинението срещу Йенаро е в заговор?
— О… не мислех това. Обвинението в кражба е много по-подходящо и не бие на очи, ако врагът му цели да накара полицията да открие Йенаро и така да успее да му види сметката.
— Лорд Воркосиган… — Ворийди сви вежди, но явно сметна, че е по-добре да обмисли онова, което беше на път да каже. После просто поклати глава и си отиде.
Малко след това пристигна Иван, просна се в канапето на Майлс, качи краката си на страничната облегалка и въздъхна.
— Още ли си тук? — Майлс изключи комуникационния пулт, който беше на път да го направи разноглед. — Мислех, че си отишъл някъде на лов или нещо такова. Остават ни всичко на всичко два дни. Да не би вече да не получаваш покани?
Направи знак с палец нагоре: „Може би ни подслушват“. Иван сви устни: „Зарежи го“.
— Ворийди е подсилил охраната. Иска да предотврати всякаква случайност. Знаеш ли — загледа се в тавана той, — вече се страхувам къде да стъпя. Нямаше ли някаква египетска царица, която беше пътувала увита в килим? Можеше да се случи отново.
— Наистина можеше — съгласи се Майлс. — Всъщност едва ни се размина.
— Страхотно. Напомняй ми да стоя по-далеч от теб.
Майлс му направи гримаса.
След минута или две Иван добави:
— Писна ми.
Майлс го изгони от стаята си.
Церемонията по Отварянето на Великата порта с пеене не включваше отварянето на никакви порти, макар че пеене имаше. Огромният хор от неколкостотин гем, мъже и жени, облечени в бяло, се беше подредил недалеч от източния вход на Небесна градина. Според плана процесията трябваше да влезе през източния вход, да обиколи Небесна градина и да излезе през северния вход. Хорът пееше, разположен покрай неравен терен, който имаше невероятна акустика, а галактическите пратеници и скърбящите гем трябваше да стоят и да слушат. Майлс раздвижи пръстите на краката си в ботушите си и се приготви да понесе всичко това. Откритото пространство отляво беше предвидено за мехурите на хоут-дамите. Те бяха много — неколкостотин мехура, разпръснати по поляната. Колко ли хоут-дами живееха тук?
Майлс разгледа тяхната малка група — той, Иван, Воробьов и Ворийди, облечени в черни униформи, както и Миа Маз, която отново беше в черно и бяло. Ворийди сега приличаше повече на бараярец, на офицер и, както си отбеляза Майлс, изглеждаше много по-страшен, отколкото в глупавите си сетагандански цивилни костюми. Маз беше хванала Воробьов под ръка и когато започна музиката, се повдигна на пръсти.
Музиката беше поразителна. Устните му се разтвориха, а косъмчетата на ръцете му настръхнаха, когато невероятните звуци достигнаха до него. Хармониите и дисонансите следваха едни след други с такава прецизност, че слушателят можеше да разбере всяка дума, музиката сякаш пълзеше по гръбнака и отекваше в съзнанието под формата на чисти емоции. Дори Иван изглеждаше поразен. Майлс искаше да каже нещо, да изрази удивлението си, но подхващането на разговор точно в момента му се стори едва ли не като светотатство. След около половин час музиката временно замлъкна и хорът с изящество тръгна към следващото място, следван тромаво от делегатите.
Двете групи поеха по различни пътища. Ба под ръководството на майордома поведоха делегатите към бюфета, за да се освежат и да дадат време на хора да се подготви за следващото си изпълнение при Южната порта. Майлс гледаше с нетърпение към мехурите, които, както можеше да се очаква, не придружиха чужденците, а поеха в трета посока. Красотите на Небесна градина все по-малко привличаха вниманието му. Дали в края на краищата всичко щеше да започне да му изглежда съвсем естествено? За хоут явно беше така.