В центъра на закрита от дървета поляна, покрай която бяха наредени пейки, се носеше кресло, обърнато с облегалката си към Майлс. Силовото поле беше изключено. Русият прислужник вече си беше отишъл. Иван се беше навел към креслото; устата му беше полуотворена от вълнение, гледаше подозрително. Една ръка, покрита с бяла дреха, се вдигна и малко облаче покри изненаданото лице на Иван. Очите му се завъртяха и той падна напред в креслото. Силовото поле се включи, бяло и непроницаемо. Майлс извика и се затича напред.
Летящите мехури на хоут-дамите не можеха да се нарекат състезателни коли, но се движеха доста по-бързо от Майлс. След два завоя сферата изчезна в храстите. Когато най-после излезе на открито, Майлс се озова на една от по-големите застлани с бял нефрит алеи. По нея в двете посоки се движеха пет-шест мехура. На Майлс не му беше останал дъх дори да изругае. През главата му минаха най-черни мисли.
Обърна се кръгом и се озова пред полковник Ворийди. Ръката на завеждащия протокола го сграбчи здраво за рамото.
— Воркосиган, какво става, по дяволите? И къде е Ворпатрил?
— Аз… тъкмо смятам да разбера това, сър, ако ми разрешите.
— Сетаганданската служба за сигурност сигурно знае най-добре. Ще им разгоня фамилиите, ако…
— Не мисля, че службата за сигурност може да ни помогне в случая, сър. Най-добре е да говорим с онзи ба. И то незабавно.
Ворийди се намръщи. Явно не разбираше. Майлс не можеше да го вини за това. Само до преди седмица той също щеше да е на мнение, че това е работа на сетаганданската имперска служба за сигурност. „И тя е, по един или друг начин. Но не изцяло.“
Сякаш беше повикал дявола, защото когато се обърнаха, за да се върнат при павилиона, забелязаха, че към тях с бързи крачки се приближава облечен в червена униформа и с нашарено като зебра лице служител. „Овчарско куче — помисли си Майлс, — изпратено да върне заблудените галактически пратеници обратно в стадото. Бързо, но не достатъчно.“
— Господа — любезно кимна служителят. — Павилионът е в тази посока, ако обичате. Колите ще ви откарат до Южната порта.
Явно Ворийди беше взел някакво бързо решение.
— Благодаря ви. Но се страхувам, че май изгубихме един от нашата група. Бихте ли помогнали да открием лорд Ворпатрил?
— Разбира се. — Служителят докосна комуникатора на китката си и предаде съобщението с неутрален тон, докато ги водеше към павилиона. Очевидно наистина беше приел, че Иван е изгубил се гост — това явно се случваше често, тъй като красотите наоколо определено примамваха наблюдатели. „Обзалагам се, че най-късно след десет минути ще открият, че наистина е изчезнал. После всичко ще отиде по дяволите.“
Придружителят им изчезна в момента, когато те се заизкачваха по стълбите към павилиона. Щом се озова вътре, Майлс отиде до най-възрастния плешив прислужник, който му попадна пред очите.
— Извинете — вежливо започна той. Ба вдигна поглед, явно недоволен от това, че не е невидим. — Трябва незабавно да говоря с хоут Райън Дегтиар. Спешно е. — След което отстъпи назад.
Ба се замисли за момент, след което леко се поклони и даде знак на Майлс да го последва. Ворийди също тръгна след тях. Зад ъгъла ба дръпна ръкава на сиво-бялата си униформа и каза нещо в комуникатора си — бърза комбинация от думи и кодирани фрази. Несъществуващите му вежди се вдигнаха учудено от отговора. След това той свали комуникатора от китката си, подаде го на Майлс с дълбок поклон и се отдалечи на достатъчно разстояние, че да не може да чува. На Майлс му се искаше Ворийди да стори същото, но той не го направи.
— Лорд Воркосиган? — ясно прозвуча гласът на Райън. Явно говореше от вътрешността на своя мехур.
— Милейди. Вие ли пратихте някой от своите… хора да вземат братовчед ми Иван?
Кратко мълчание.
— Не.
— Видях го с очите си.
— О! — Последва друга, малко по-дълга пауза. После гласът й прозвуча отново, този път нисък и заплашителен. — Зная какво става.
— Радвам се, че някой знае.
— Ще изпратя мой човек за вас.
— А Иван?
— Ние ще се погрижим за това. — Комуникаторът внезапно млъкна. Майлс едва не го разтърси в отчаянието си, но вместо това го върна на прислужника, който го взе, поклони се отново и изчезна.
— Какво по-точно видяхте, лорд Воркосиган? — настоятелно запита Ворийди.
— Иван… тръгна с една дама.
— Какво, пак ли? Тук? Сега? Това момче има ли изобщо някакво чувство за време и място? Това не е празник по случай рождения ден на император Грегор, по дяволите!