— Сигурен съм, че ще успея да го върна по възможно най-дискретния начин, сър, стига да ми разрешите. — Майлс изпитваше донякъде чувство за вина, че клевети Иван, но това угризение изчезна, погълнато от надигналия се в него страх. Ами ако онзи облак не беше някакво упойващо вещество, а смъртоносна отрова?
Ворийди се замисли, впил студения си поглед в него. Ворийди, напомни си Майлс, бе от разузнаването, а не от контраразузнаването. Неговата движеща сила беше не параноята, а любопитството. Майлс пъхна ръце в джобовете си и се помъчи да изглежда спокоен. И тъй като мълчанието продължи, той се осмели да добави:
— Ако не ми вярвате в нищо друго, сър, поне повярвайте в моята компетентност. Не искам нищо повече.
— Дискретно, а? — отговори Ворийди. — Завързали сте интересни приятелства, лорд Воркосиган. Бих искал да науча повече за тях.
— Надявам се, че това ще стане в най-близко бъдеще, сър.
— Мм… много добре. Но бъдете точен.
— Ще направя всичко възможно, сър — излъга Майлс.
Всичко трябваше да свърши днес. Сега, свободен от своя телохранител, той нямаше да се върне, докато работата не се докараше докрай. „Или всички сме загубени.“ Отдаде чест и се измъкна преди Ворийди да може да обмисли по-добре нещата.
Излезе навън под изкуствената слънчева светлина точно когато пристигна кола, която не беше траурно украсена като другите. Представляваше просто двуместно возило с място за багаж отзад. На мястото на водача седеше познатият дребен ба. Той забеляза Майлс, отби към него и спря. Двамата бяха пресрещнати от внезапно появил се служител в червена униформа.
— Сър. Галактическите гости не могат да се разхождат в Небесна градина без придружител.
Майлс посочи прислужника.
— Моята господарка настоява да се срещне с този човек. Трябва да го отведа със себе си — каза ба.
Служителят не изглеждаше особено доволен, но кимна, макар и с неохота.
— Моят началник ще говори с вашия.
— Не се съмнявам. — Устните на ба се извиха в нещо подобно на самодоволна усмивка.
Служителят отстъпи с недоволна гримаса и посегна към комуникатора си. „Тръгвай, тръгвай!“ — помисли си Майлс, докато се настаняваше. Колата се насочи през градината направо на югозапад. Движеха се достатъчно бързо, за да може Майлс да усети вятъра в косите си. След няколко минути се спуснаха недалеч от Звездните ясли, които слабо проблясваха между дърветата.
Странна процесия от мехури се придвижваше към нещо, което очевидно беше товарен заден вход на сградата. Пет мехура — по един от всяка страна и един отгоре — водеха навътре в предполагаемия склад шести, който се блъскаше в мехура отгоре. При всеки допир на силовите полета се разнасяше звук, наподобяващ бръмченето на разгневени оси. Ба подкара малката си кола в края на процесията и я последва вътре в сградата. Вратата зад тях се затвори и Майлс чу как щракнаха многобройни резета.
Складът беше абсолютно утилитарен, ако не се броеше настилката от цветен полиран камък, образуващ геометрични мотиви. И беше празен. Единствено хоут Райън Дегтиар, облечена в свободно падащите си бели дрехи, беше тук в креслото си и чакаше. Бледото й лице беше напрегнато.
Петте мехура се отпуснаха на пода и силовите им полета изчезнаха, като разкриха пет от съпругите, които Майлс беше срещнал на съвета. Шестият мехур упорито не се спускаше и си оставаше бял и непроницаем.
Майлс изскочи от колата и забързано закуцука към Райън.
— Иван там ли е? — веднага попита той, като сочеше мехура.
— Така предполагаме.
— Какво става?
— Шшт. Изчакайте. — Тя направи грациозен успокояващ жест. Майлс стисна зъби и се опита да овладее възбудата си. Намръщена, Райън пристъпи напред и вдигна глава.
— Ако се предадеш и сътрудничиш — ясно произнесе тя към мехура, — може и да проявим милост. Ако се противопоставиш, с теб е свършено.
Мехурът остана все така непроницаем и неподвижен. Не можеше да избяга. Нямаше и да нападне. „Но Иван е вътре.“
— Добре — въздъхна Райън, извади от ръкава си някакъв подобен на писалка предмет, върху който беше нанесена познатата украса, направи някакви настройки, насочи го към мехура и натисна някакво копче. Мехурът изчезна и носещият се във въздуха стол с трясък се стовари на пода. От облака бели дрехи и кафява коса се разнесе вик.
— Не знаех, че подобно нещо е възможно — възкликна Майлс.
— Само Небесната господарка разполага с универсалния код — каза Райън, скри устройството в ръкава си, пристъпи още крачка напред и спря.
Хоут Вио д’Чилиан държеше с едната си ръка отпуснатото тяло на Иван, а в другата стискаше тънък нож, опрян в гърлото му. Ножът изглеждаше много остър. Очите на Иван бяха отворени, с разширени зеници, но подвижни. Беше парализиран, но в съзнание. „И жив. Слава Богу.“