— Извинете, но положението е критично. Ако отидем веднага до совалките, ще мога да ви отведа достатъчно далеч, преди Кети да разбере. Може би дори ще успеем да се измъкнем невредими. Скъпа ни е всяка секунда.
— Не! — каза Пел. — Първо трябва да открием Великия ключ!
За съжаление, не можеше да отпрати двете жени и да остане сам да търси ключа — той беше единственият квалифициран орбитален пилот от тримата. По дяволите, значи бяха като залепени за него. Дори една-единствена хоут-дама беше достатъчно зло. А да се занимаваш с две беше като да се опитваш да водиш котки в стадо.
— Хоут Надина, знаете ли къде Кети държи Великия ключ?
— Да. Миналата нощ ме заведе при него. Мислеше си, че бих могла да го отворя. Беше много разгневен, че не можах.
Майлс внимателно я погледна — поне по лицето й нямаше следи от насилие. Но движенията й бяха сковани. Артрит или травми от шокова палка? Отиде до тялото на пазача и го претърси за някакви полезни предмети — кодови карти, оръжие… да. Сгъваем вибронож. Скри го в дланта си и се върна при дамите.
— Чувал съм, че някои животни прегризват собствените си крака, за да се измъкнат от капана, в който са попаднали — предпазливо предложи той.
— Ух! — възкликна отвратена Пел. — Бараярци.
— Вие не разбирате… — с жар започна Надина.
Страхуваше се, че разбира много добре. Щяха да си стоят тук и да се маят, докато Кети не се върне…
— Вижте! — посочи към вратата той.
— Какво? — Пел скочи на крака и двете с Надина извърнаха глави.
Майлс извади виброножа, хвана сребърната коса на Надина и я отряза колкото се може по-близо до капана.
— Това. Да вървим!
— Варварин! — изплака Надина, но не изпадна в истерия. Всъщност закъснелият й протест й беше сравнително тих.
— Това беше жертва за доброто на хоут — обясни й Майлс. В очите й имаше сълзи. Пел… Пел изглеждаше така, сякаш тайно му е благодарна, че той е извършил необходимото, а не тя.
Всички се качиха в креслото — Надина наполовина в скута на Пел, Майлс зад облегалката. Пел излезе от помещението и включи силовото поле. Креслата би трябвало да бъдат безшумни, но двигателят зави, протестирайки срещу претоварването. После се понесоха с олюляване напред.
— Направо. Сега надясно — даваше указания хоут Надина. Минаха покрай някакъв служител, който се поклони, направи им път и не се обърна след тях.
— Кети използва ли фаст-пента върху вас? — обърна се Майлс към Надина. — В какво знае, че го подозират Звездните ясли?
— Фаст-пентата не действа върху жените хоут — осведоми го през рамо Пел.
— Така ли? А върху мъжете?
— Не много добре — каза Пел.
— Хм. И все пак?
— Натам. — Надина посочи един асансьор. Спуснаха се надолу и продължиха по друг, по-тесен коридор. Надина докосна косата си, прибрана в скута й, загледа се в грубо отрязания й край и се намръщи. — Това беше много неподходящо. Сигурна съм, че ти е доставило голямо удоволствие, Пел.
Пел изсумтя, но се въздържа от коментар.
Това изобщо не приличаше на героичната тайна акция, която си бе представял — да се мотае из кораба на Кети в компанията на две превзети възрастни хоут-дами. Е, склонността на Пел към запазване на благоприличието беше твърде съмнителна, но Надина май се опитваше да навакса. Трябваше обаче да признае, че мехурът беше къде по-подходящ от плановете му да се маскира като ба — още повече че всички ба изглеждаха напълно здрави и изправени. На кораба имаше достатъчно други хоут-дами, за да не бият на очи пред екипажа…
„Не. Просто извадихме късмет. Поне засега.“
Приближиха се до една врата.
— Тук — каза Надина.
Този път нямаше никакви пазачи.
— Как ще влезем? — попита Майлс. — Като почукаме ли?
— Така предполагам — отговори Пел, свали силовото поле само колкото да почука на вратата, след което го включи отново.
— Това беше просто шега! — ужаси се Майлс. Вътре със сигурност нямаше никого. Представи си Великия ключ, поставен в някаква защитена кутия…
Вратата се отвори. Някакъв блед мъж със сенки около очите, облечен в униформената ливрея на Кети, насочи някакво устройство към мехура, прочете електронния подпис и каза:
— Да, хоут Вио?
— Аз… доведох хоут Надина да опита отново — каза Пел. Надина направи възмутена гримаса.
— Не мисля, че ще имаме нужда от нея — отговори мъжът, — но можете да говорите с генерала. — Той отстъпи и им направи път да влязат.
Майлс, който се чудеше как да зашемети мъжа с аерозола, започна изчисленията си отново. В лабораторията — да, това наистина беше лаборатория — имаше трима души. Всяко свободно място беше заето от най-различно оборудване. Пред конзолата седеше техник с още по-бледо лице, облечен в черната униформа на сетаганданската военна полиция. Видът му подсказваше, че седи тук от дни. Беше блед, а около него бяха разхвърляни малки контейнери с кофеинови напитки; върху монитора се мъдреха два флакона с болкоуспокоителни. Но третият човек, който се беше надвесил над рамото на техника, привлече вниманието на Майлс.