Метисът тутакси прекрати своята маневра и се ослуша, прав, с наострени уши.
Чуваше се вик, или по-право нещо като провлечен стон, който не можеше да се сбърка с обичайните шумове на гората. Той беше като отчаяно ридание, човешки вопъл — вопъл, изтръгнат от силно страдание. Сякаш последен зов на гаснещ глас.
— Там има човек!… — извика Гилбърт. — Той моли за помощ… Може би умира!
— Да! — отвърна Марс. — Трябва да отидем при него!… Трябва да разберем кой е!… Да слизаме!
Това стана само за миг. Като завързаха лодката здраво за брега, Гилбърт и Марс скочиха на островчето и се мушнаха между дърветата.
Там още имаше следи от пътеките, прокарани през гъсталака, дори от човешки стъпки, чиито отпечатъци личаха под последните слънчеви лъчи.
От време на време Марс и Гилбърт се спираха. Ослушваха се. Чуваха ли се още стенанията? По тях, единствено по тях можеха да се ориентират.
Двамата ги чуха отново, този път много наблизо. Въпреки тъмнината, която все повече се сгъстяваше, сигурно нямаше да им бъде трудно да се доберат до мястото, откъдето идеха те.
Внезапно се раздаде още по-страдалчески вик. Вече нямаше съмнение в каква посока трябва да вървят. С няколко крачки Гилбърт и Марс се провряха през гъсталак от храсти и се озоваха пред проснат до някаква ограда човек, който вече хъркаше в предсмъртна агония.
Промушен с нож в гърдите, този нещастник се обливаше с кръв. От устните му излизаха последните дихания. Оставаше му да живее само няколко минути.
Гилбърт и Марс се надвесиха над него. Той отвори очи, но нямаше сили да отговаря на зададените му въпроси.
— Трябва да видим този човек! — извика Гилбърт. — Факла… запали един клон!
Марс вече бе отчупил клон от едно от многобройните смолисти дървета, които растяха на островчето. Запали го с кибрит и мракът просветля малко от мъждивата му светлина.
Гилбърт коленичи до умиращия. Той беше негър, роб, още млад. През разтворената му риза на гърдите се виждаше зееща дупка, от която течеше кръв. Раната сигурно беше смъртоносна, тъй като ножът бе пронизал белия дроб.
— Кой си ти?… Кой си? — попита Гилбърт. Никакъв отговор.
— Кой те рани?
Робът не можеше вече да отрони нито дума.
В това време Марс размахваше клона, за да разучи мястото, където бе извършено това убийство.
Чак сега забеляза оградата, а през открехнатата врата — неясния силует на блокхауза. Това беше наистина укреплението в Черния залив, но в тази част от околията Дювал не знаеха дори че то съществува.
— Укреплението! — извика Марс.
И като остави господаря си при клетия агонизиращ негър, се мушна през вратата.
За миг Марс пребяга през вътрешността на блокхауза, обходи стаите, разположени от двете страни на централното помещение. В една от тях намери още димящи останки от огън. Значи доскоро в укреплението е имало хора. Но на какви хора би могло да служи то за убежище — на флоридци или на семиноли? Трябваше на всяка цена да се разбере това, и то от този ранен, който умираше. Трябваше да се узнае кои са неговите убийци, които вероятно са избягали само преди няколко часа.
Марс излезе от блокхауза, обиколи двора покрай оградата, огледа с факлата си между дърветата… Нямаше никого! Ако бяха дошли с Гилбърт сутринта, може би щяха да заварят обитателите на това укрепление. Сега беше много късно.
Тогава метисът се върна при господаря си и му доложи, че се намират при блокхауза в Черния залив.
— Можа ли да каже нещо този човек? — попита го той.
— Не… — отвърна Гилбърт. — Той е вече в безсъзнание и се съмнявам дали изобщо ще се свести!
— Да се опитаме, мистър Гилбърт — предложи Марс. — Тук има някаква тайна, която трябва непременно да узнаем, и никой вече не ще може да ни я каже, когато този нещастник умре!
— Прав си, Марс! Хайде да го пренесем в укреплението… Там може да се свести… Не бива да го оставяме да издъхне на този бряг!
— Вземете факлата, мистър Гилбърт — каза Марс. — Аз имам достатъчно сили да го нося.
Гилбърт грабна пламтящия смолист клон. Метисът вдигна на ръце тялото, което беше вече почти безжизнен труп, изкачи стъпалата пред входа, влезе през амбразурата, през която можеше да се проникне в двора, и сложи товара си в едно от вътрешните помещения.
Умиращият бе настанен на постелка от треви. След това Марс взе манерката си и я пъхна между устните му.
Сърцето на нещастника още биеше, макар и много слабо и с продължителни прекъсвания. Животът можеше всеки момент да го напусне… Нима щеше да изпусне последно издихание, без да разкрие тайната си?
Няколкото капки ракия като че ли го посъживиха. Очите му се отвориха. Вторачиха се в Марс и Гилбърт, които се мъчеха да го изтръгнат от ноктите на смъртта.