Искаше да говори… От устата му се отрониха няколко неясни звука… може би някакво име!
— Говори … Говори!… — викаше Марс.
Вълнението на метиса беше наистина необяснимо, сякаш задачата, на която бе посветил целия си живот, зависеше от последните думи на този умиращ!
Младият роб напразно се опитваше да произнесе няколко думи… Но вече нямаше сили за това…
В този момент Марс напипа в джоба на куртката му някаква хартийка.
Мигновено сграбчи тази хартийка, разгъна я и я прочете при светлината на факлата.
На нея бяха надраскани с въглен няколко думи. Ето ги:
„Отвлечени сме от Тексар в залива Марино… Откараха ни в Евърглейдските блата… на остров Карнерал… Пращам чрез този млад роб бележка… за мистър Бърбанк…“
Беше написано с почерк, добре познат на Марс.
— Зерма!… — извика той.
При това име умиращият отвори очи и кимна с глава, сякаш в знак на потвърждение.
Гилбърт го привдигна малко и запита:
— Зерма ли?
— Да!
— И Ди?
— Да!
— Кой те рани?
— Тексар!
Това беше последната дума на този нещастен роб, който падна мъртъв на тревната постеля.
VIII. ОТ КЕМДЛИС БЕЙ ДО ЕЗЕРОТО ВАШИНГТОН
Още същата вечер, малко след полунощ, Гилбърт и Марс се върнаха в Касъл Хаус. Колко трудности трябваше да преодолеят, за да се измъкнат от Черния залив! Когато напущаха блокхауза, нощта започваше да пада над долината на Сент Джонс. Под дърветата, в лагуната беше вече съвсем тъмно. Без помощта на инстинкта, който водеше Марс през протоците между островчетата; слели се в нощта, нито единият, нито другият нямаше да могат да се доберат отново до речното корито. Двайсет пъти лодката им трябваше да спира пред някаква непреодолима преграда и да се връща обратно, за да стигне до плавателен път. Наложи се да запалят смолисти клони и да ги закрепят за носа на лодката, за да осветяват криво-ляво пътя си. Но най-трудно беше, когато Марс се залови да търси единствения проток, през който водите се вливаха в Сент Джонс. Метисът не можеше да намери пролуката в тръстиковия гъсталак, откъдето двамата бяха минали преди няколко часа. За щастие започваше отлив и лодката бе повлечена от течението, образуващо се от естественото спадане на речното ниво. Три часа по-късно, след като изминаха бързо двайсетте мили, които делят Черния залив от плантацията, Гилбърт и Марс слязоха на пристана на Кемдлис Бей.
В Касъл Хаус ги чакаха. Нито Джеймз Бърбанк, нито никой от близките му още не се бе прибрал в стаята си. Това необичайно закъснение ги безпокоеше. Обикновено Гилбърт и Марс си идваха всяка вечер. Защо не се връщаха? Дали това не значеше, че са намерили някаква нова следа, която може би щеше да доведе диренията им до благополучен завършек? С колко тревоги беше съпроводено това чакане!
Най-после пристигнаха и когато влязоха в хола, всички се втурнаха към тях.
— Е, какво има, Гилбърт? — извика Джеймз Бърбанк.
— Татко — отговори младият офицер, — Алис не се е излъгала!… Наистина Тексар е отвлякъл сестричката ми и Зерма.
— Имаш ли доказателство?
— Четете!
И Гилбърт подаде измачканата хартийка с няколкото думи, написани с ръката на метиската.
— Да — продължи той, — не може вече да има съмнение, испанецът е! И е закарал или е наредил да закарат двете му жертви в старото укрепление при Черния залив! Там е живял тайно от всички. Зерма поръчала на един беден роб да донесе тази бележка в Касъл Хаус. Вероятно от него е научила, че Тексар ще заминава за остров Карнерал. Но робът заплатил с живота си за услугата, която й направил. Намерихме го умиращ, намушкан от Тексар, и сега е мъртъв. Но ако Ди и Зерма не са вече в Черния залив, поне знаем в коя част на Флорида са отмъкнати. Те са в Евърглейдс и именно там трябва да отидем, за да ги освободим. Още утре, татко, още утре ще заминем…
— Готови сме, Гилбърт.
— И тъй, до утре!
Надеждата се бе върнала в Касъл Хаус. Сега вече нямаше да се впущат в безплодни дирения. Мисис Бърбанк, осведомена за това положение, се почувствува ободрена. Тя има сили дори да се приповдигне и да коленичи, за да благодари на бога.
Значи, по сведение от самата Зерма, Тексар лично бе ръководил отвличането на момиченцето в залива Марино. Именно него бе видяла мис Алис в лодката, устремила се към средата на реката. Но как да се свърже този факт с алибито, на което се бе позовал Тексар? Как можеше той точно по времето, когато е извършвал това престъпление, да бъде пленник на федералистите на един от корабите от ескадрата? Очевидно това алиби беше лъжливо като другите. Но как го е скроил и ще се узнае ли някога тайната на тази вездесъщност, за която Тексар, изглежда, имаше доказателство?