— Колко гази?
— Около три фута — отговори Марс.
— Три фута? — повтори флоридецът. — На някои места е дълбоко кажиречи толкова. Но ако измервате дълбочината на пътя си, вярвам, че ще успеете да стигнете до езерото Вашингтон.
— А какво е разстоянието оттам до езерото Окичоби? — запита мистър Керъл.
— Около сто и петдесет мили.
— Благодарим, приятелю.
— Да се качваме — извика Гилбърт — и да плаваме, докато има достатъчно вода под нас.
Всеки зае отново мястото си. Тъй като вечерта вятърът бе утихнал, нагласиха греблата и ги размахаха енергично. Стеснените брегове на реката изчезнаха бързо. Преди да се стъмни напълно, изминаха няколко мили на юг. За спиране изобщо не стана дума, тъй като можеха да спят в лодката. Луната беше почти пълна. В такова ясно време плаването нямаше да бъде трудно. Гилбърт бе поел кормилото. Марс стоеше при носа с дълъг прът в ръка. Той непрекъснато измерваше дълбочината и щом опреше до дъното, насочваше лодката или надясно, или наляво. През това нощно пътуване тя докосна дъното едва пет-шест пъти и можа да се измъкне без особено усилие. А когато към четири часа сутринта слънцето се показа, Гилбърт изчисли, че през нощта са изминали не по-малко от петнайсет мили път.
Какви шансове за успех имаха Джеймз Бърбанк и спътниците му, ако реката се задържеше плавателна още няколко дни и ги доведеше почти до целта им!
Но при това пътуване изникнаха някои материални трудности. Тъй като реката криволичи много, често в нея се врязват носове. Натрупалите се пясъци образуват много плитчини, които трябва да се заобикалят. Това удължаваше пътя и по този начин ги забавяше. Вече не можеха да използуват винаги вятъра, при все че той продължаваше да бъде попътен, защото многото завои принуждаваха лодката да мени скоростта си. Тогава негрите се превиваха над греблата и работеха така енергично, че успяваха да наваксат загубеното време.
Възникваха и пречки, свойствени на Сент Джонс. Това бяха плаващи острови, образували се от огромното натрупване на едно пищно растение — „пистия“, което някой изследователи на тази флоридска река сполучливо сравняват с гигантска маруля, разпростряла се по водната повърхност. Този тревист килим е толкова плътен, че видрите и чаплите могат да тичат по него. Все пак не биваше да навлизат в този растителен гъсталак, откъдето трудно биха могли да се измъкнат. Щом го забележеше, Марс вземаше всички възможни мерки, за да го избегне.
Бреговете на реката отново се покриха с гъсти гори. Вече не се виждаха безбройните кедри, чиито корени се къпят във водите на Сент Джонс по долното му течение. Тук растат много борове, високи до сто и петдесет фута, спадащи към вида пиния, които намират добри условия за развитие сред тия просмукани с вода земи, наричани „пустош“. Почвата им е толкова неустойчива, че на някои места пешеходецът може да загуби равновесие, когато върви по нея. За щастие малкият отряд на Джеймз Бърбанк не бе подложен на такова изпитание. Сент Джонс продължаваше да го носи през южните области на Флорида.
Денят мина без премеждия. И нощта също. Реката продължаваше да бъде съвсем пуста. Никаква лодка не се забелязваше по нея. Никаква колиба — по бреговете й. Впрочем нямаше и защо да се съжалява за това. По-добре да не срещнат никого в тази далечна местност, където често срещите завършват злополучно, защото горските скитници, професионалните ловци и всевъзможните авантюристи са хора, меко казано, подозрителни.
Трябваше да се опасяват също от присъствието на милиционерските отряди от Джексънвил или Сент Огъстин, принудени от Дюпон и Стивънс да се изтеглят на юг. Тази опасност беше още по-страшна поради това, че сред тия отреди сигурно имаше привърженици на Тексар, които биха пожелали да си отмъстят на Джеймз и Гилбърт Бърбанк. А малкият отряд трябваше да избягва всякакво стълкновение, освен с испанеца, и то само в случай че се наложеше да измъкнат пленничките му със сила.
За щастие обстоятелствата така помагаха на Джеймз Бърбанк и спътниците му, че на 25-и вечерта те бяха вече изминали разстоянието между езерото Джордж и езерото Вашингтон. Стигнала до границата на тази огромна маса от застояли води, лодката бе принудена да спре. Реката тук беше толкова тясна и плитка, че не можеха да продължават по на юг.
Но в края на краищата, тъй като бяха изминали две трети от пътя, Джеймз Бърбанк и спътниците му се намираха вече само на сто и петдесет мили от Евърглейдс.
IX. ГОЛЯМАТА КИПАРИСОВА ГОРА
Езерото Вашингтон, дълго десетина мили, е едно от най-незначителните в тази област на Южна Флорида. Плитките му води са задръстени с треви, които течението откъсва от плаващите ливади — истински гнезда на змии, — поради които плаването по езерото е опасно. Затова и то е пусто както бреговете му, тъй като там е неудобно да се ходи на лов и риболов, и лодки от Сент Джонс рядко стигат до него.