Това се оказа доста лесно. По десния бряг се очертаваше нещо като пътека — същински път, по които вероятно са влачили някаква лека лодка към горното течение на реката. Крачеха бързо, Гилбърт и Марс — отпред, Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл — отзад, управителят Пери — след прислужницитенегри, които носеха торбите, сменяйки се на всеки час. Преди да тръгнат, закусиха набързо. Да се спират на пладне, за да обядват, в шест часа вечерта — за да вечерят, да се настаняват на лагер, ако тъмнината не позволява да продължават по-нататък, да тръгват отново на път, ако сметнеха, че могат да се ориентират в гората — такъв ред установиха и щяха строго да го спазват.
Най-напред трябваше да заобиколят източния бряг на езерото Вашингтон — доста нисък и почти мочурлив. Тук горите се появиха отново. Но те все още не бяха нито така просторни, нито толкова гъсти, както ония, които щяха да срещнат по-нататък. Това се дължеше на самото естество на дървесните видове, които ги съставляваха.
Всъщност тук имаше само високи кампешови дървета с малки листа, жълти гроздове и кафеникава сърцевина, използувана за производство на багрило; освен това — мексикански брястове, газуми с кичури бели цветове, употребявани за най-различни домашни нужди, а сянката им, казват, лекувала и най-упоритите простуди — дори хремата. На места растяха също няколко групички хининови дървета, които тук приличат на обикновени храсти, а не на великолепни дървета, каквито са в родината си Перу. И най-после на цели лехи, непознали никога грижите на опитен градинар, са се разпрострели растения с ярки цветове — горчивки, амарилиси, устрели. чиито гънки влакна служат за производство на някои тъкани. Както забелязва един от най-сведущите изследователи на Флорида1, всички тези растения и цветя, „жълти или бели в Европа, придобиват в Америка различните нюанси на червеното — от пурпурно до най-нежно розово.“
Надвечер тази растителност изчезна и се смени с голяма кипарисова гора, която се простира чак до Евърглейдските блата.
През тоя ден бяха изминали двайсетина мили. Затова Гилбърт попита спътниците си дали не са се преуморили.
— Готови сме да тръгваме отново, мистър Гилбърт — обади се един от негрите, говорейки от името на своите другари.
— Няма ли опасност да се загубим през нощта? — забеляза Едуард Керъл.
— Ни най-малко — отговори Марс, — защото ще продължаваме да вървим по брега на Сент Джонс.
— Ай нощта ще бъде светла — добави младият офицер. — Небето е безоблачно. Луната, която ще изгрее към девет часа. ще
——
1 Господин Пусиелг. за нещастие умрял, преди да успее да завърши своето изследователско пътешествие. Б. а.
свети до сутринта. Освен това клоните на кипарисите са редки и там не е толкова тъмно, колкото в друга гора.
И тъй, тръгнаха. Вървяха няколко часа през нощта, а на сутринта малкият отряд се спря, за да закуси под един от тия гигантски кипариси, които се наброяват с милиони в тази част от Флорида.
Който не е виждал тези природни чудеса, не може да си ги представи. Въобразете си зеленееща ливада, издигаща се на повече от сто фута височина, поддържана от прави, сякаш дялани стволове, по която ти се дощява да се разходиш. Земята отдолу е размекната и мочурлива. Тъй като почвата не е в състояние да попива повече, тя е винаги покрита с вода. Тук гъмжи от различни видове жаби, гущери, скорпиони, паяци, костенурки, змии, всевъзможни блатни птици. По-нагоре като падащи звезди прелитат авлиги със златиста перушина, по високите клони подскачат катерички, а папагалите изпълват гората с оглушителното си бъбрене. Изобщо интересна, но труднопроходима местност.
Ето защо трябваше да изучават старателно земите, в които навлизаха. Пешеходец би могъл да затъне до подмишниците в многобройните мочурливи ями. Но като се движеха внимателно под лунната светлина, която се прецеждаше през високия листак, успяваха криво-ляво да се промъкват.
Реката им помагаше да напредват в правилна посока. И това беше много благоприятно обстоятелство, защото всички тия кипариси си приличат със своите уродливи, криви, сбръчкани, корубести в основата си стъбла, които спущат в земята дълги възлести корени и се издигат като колони на двайсет фута височина. Това са същински чадъри с грапава дръжка и права пръчка, на която се крепи огромен зелен сенник, но откровено казано, той не предпазва нито от дъжд, нито от слънце.
Малко след изгрев Джеймз Бърбанк и спътниците му влязоха под сянката на тези дървета. Времето беше великолепно. Нямаше опасност от никаква буря, която би превърнала почвата в непроходимо тресавище. Все пак трябваше да си избират внимателно пътя, за да избягват мочурливите ями, които никога не пресъхват. За щастие десният бряг на Сент Джонс беше леко наклонен, та срещаха по-малко трудности по него. По-значително ги забавяха коритата на вливащите се в реката потоци, които трябваше да заобикалят или да минават по брод.