През този ден не откриха никаква следа, която да показва присъствието на отряд южняци или семиноли, никаква диря нито от Тексар, нито от неговите другари. Възможно беше испанецът да е вървял по левия бряг на реката. Впрочем това не беше пречка. И по единия, и по другия бряг се стигаше право до южната част на Флорида, посочена в бележката на Зерма.
Вечерта Джеймз Бърбанк се спря за шест часа. Остатъкът от мощта мина в бърз ход. Вървяха мълчаливо през заспалата кипарисова гора. Никакъв полъх не раздвижваше листния свод. Луната, вече полунащърбена, отразяваше като черна сянка върху земята леката мрежа на клоните, чиито очертания се уголемяваха от височината на дърветата. Реката едва бълбукаше в корито с почти недоловим наклон. На повърхността й се показваха много плитчини; ако станеше нужда, нямаше да бъде трудно да се мине оттук.
На другия ден, след двучасова почивка, малкият отряд отново потегли на юг във вече установения ред. През този ден обаче пътеводната нишка, следвана дотогава, щеше да се прекъсне или по-право да се размотае докрай. И наистина, Сент Джонс, превърнала се вече в тънка водна струйка, изчезна под гъсталак от хининови дървета, които пиеха от самия й извор. По-нататък кипарисовата гора закриваше три четвърти от хоризонта.
На това място се появи гробище, предназначено според местния обичай за покръстени негри, останали до смъртта си верни на католическата религия. Тук-там скромни кръстове, едни от камък, други от дърво, забити върху малките могилки, бележеха гробовете между дърветата. На две-три въздушни гробници, които се крепяха на забити в земята пръти, вятърът поклащаше някой превърнал се в скелет труп.
— Съществуването на гробище на то за място — забеляза Едуард Керъл — може би показва, че наблизо има селище или колиби…
— Които сигурно вече не съществуват — възрази Гилбърт, — защото на нашите карти няма и следа от тях. Такова изчезване на селища се среща много често в Южна Флорида, било защото жителите им са ги напуснали, било защото са разрушени от индианците.
— Гилбърт — каза Джеймз Бърбанк, — какво ще правим сега, когато вече не можем да се ориентираме по Сент Джонс?
— Компасът ще ни показва посоката, татко — отговори младият офицер. — Колкото и да е голяма и гъста гората, изключено е да се загубим в нея!
— Е, тогава на път, мистър Гилбърт! — провикна се Марс, когото при спиране не го свърташе на едно място. — На път, и бог да ни води!
На половин миля оттатък негърското гробище малкият отряд навлезе отново под зеления свод и с помощта на компаса се заспуща почти право на юг.
През първата половина на деня не се случи нищо за отбелязване. Досега нищо не бе спъвало диренията, но дали докрай щеше да бъде така? Щяха ли да достигнат целта, или семейство Бърбанк щеше да бъде обречено на отчаяние? Да не могат да намерят момиченцето и Зерма, да знаят, че те търпят всевъзможни страдания, че са изложени на всевъзможни оскърбления, и да не са в състояние да ги избавят — това беше безкрайно мъчение.
Към обед спряха. Гилбърт, който пресмяташе пътя, изминат от езерото Вашингтон насам, изчисли, че се намират на петдесет мили от езерото Окичоби. Осем дни бяха изтекли от напущането на Кемдлис Бей и повече от триста мили бяха изминали с изключителна бързина. Вярно, отначало по реката, почти до изворите й, а после из кипарисовата гора не срещнаха истински сериозни препятствия. Нямаше ги проливните дъждове, от които плаването по Сент Джонс ставаше невъзможно, а бреговете прогизваха от вода. Нощите бяха красиви, пропити с чудната светлина на луната. Така всичко беше благоприятно за пътуването и пътуващите.
Сега от остров Карнерал ги делеше сравнително късо разстояние. Калени от осемдневни непрекъснати усилия, те се надяваха да достигнат целта си за по-малко от две денонощия. А тогава щеше да настъпи развръзката, която не можеше да се предвиди отсега.
Но макар че щастието им бе помагало до този момент, Джеймз Бърбанк и другарите му можеха да се опасяват, че през втората половина от деня ще се натъкнат на непреодолими трудности.
След като обядваха, тръгнаха отново при обичайните условия. Характерът на местността никак не се беше променил, само трябваше да заобикалят големи локви и многобройни мочурливи ями, да газят през потоци с вода до коленете. Общо взето пътят не се удължаваше много от тези принудителни отклонения.