Мина още един ден. Никаква среща не бе принудила Джеймз Бърбанк да се спре. Той крачеше бързо и явно настигаше отряда, който вървеше през кипарисовата гора. Това личеше по многобройните следи, които от час на час ставаха все по-пресни по тази малко размекната почва. Лесно можеше да се познае колко пъти са спирали иЛи да похапнат — а тогава следите се кръстосваха, което показваше, че са ходили насам-натам във всички посоки, — или пък, когато не са имали достатъчно време за друго, вероятно да обсъдят по кой път да тръгнат.
Гилбърт и Марс непрекъснато изучаваха с голямо внимание тези следи. Те можеха да им разкрият много неща, затова ги проследяваха грижливо като семинолите, така изкусни в изучаването и на най-малките дири в местностите, из които бродят при лов или война.
В резултат на един от тези задълбочени огледи Гилбърт можа да заяви уверено:
— Татко, сега сме сигурни, че нито Зерма, нито сестричката ми не са с отряда, който се движи пред нас. Тъй като няма никаква следа от конски копита по земята, може да се предположи, че ако Зерма беше с тях, очевидно щеше да върви пеш, носейки сестричката ми на ръце, и лесно щяха да се разпознаят стъпките й, както и стъпките на Ди по време на престоите. А не личи никакъв отпечатък от женски или детски крак. Що се отнася до този отряд, няма никакво съмнение, че той има огнестрелно оръжие. На много места по земята се виждат отпечатъци от приклади. Забелязах дори следното: тези приклади наподобяват прикладите на пушките на морската пехота. Следователно флоридската милиция вероятно разполага със същия вид оръжие; друго обяснение не може да има. Освен туй — за нещастие това е безспорно — отрядът им е най-малко десет пъти по-многоброен от нашия. Така че когато се приближим до него, трябва да се движим крайно предпазлизо!
Не им оставаше нищо друго, освен да се вслушат в съветите на младия офицер. Така и сториха. А що се отнася до изводите, които правеше от броя и формата на отпечатъците, несъмнено те бяха правилни. Безспорно нито малката Ди, нито Зерма бяха във въпросния отряд. Следователно не вървяха по следите на испанеца. Хората от Черния залив не можеха да бъдат нито толкова многобройни, нито толкова добре въоръжени. Ето защо нямаше съмнение, че тук става дума за многоброен отряд на флоридската милиция, който се насочва към южните области на полуострова, тоест към Евърглейдс, където Тексар вероятно вече е пристигнал от един-два дни.
Във всеки случай този така съставен отряд беше опасен за спътниците на Джеймз Бърбанк.
Вечерта спряха до малка горска поляна. Преди няколко часа на нея трябва да е имало хора, както показваха този път купчинките едва изстинала пепел — останки от лагерните огньове.
Тогава решиха да продължат пътя си чак след смрачаване. Нощта обещаваше да бъде тъмна. Небето беше облачно. Луната, почти в последната си четвърт, щеше да изгрее много късно. Всичко това позволяваше да се приближат до отряда при най-благоприятни условия. Може би щяха да успеят да го открият, без да бъдат забелязани, да го заобиколят, като се крият в горския гъсталак, да го изпреварят и движейки се на югоизток, първи да стигнат до езерото Окичоби и остров Карнерал.
Малкият отряд потегли към осем и половина часа и се запровира мълчаливо под свода на дърветата, сред дълбок мрак, като и сега Марс и Гилбърт му служеха за разузнавачи. Около два часа всички вървяха така, стараейки се да се движат безшумно, за да не се издадат.
Малко след десет часа Джеймз Бърбанк спря с една дума групата негри, начело на които вървеше той с управителя. Синът му и Марс бързо се бяха върнали обратно. Всички се заковаха на място и зачакаха да им обяснят причината за това внезапно връщане.
И скоро получиха обяснение.
— Какво има? — запита Джеймз Бърбанк. — Какво сте забелязали с Марс?
— Лагер, разположен под дърветата, и огньовете му още се виждат ясно.
— Далеч ли е оттук? — попита Едуард Керъл.
— На сто крачки.
— Успяхте ли да разберете какви са хората, настанени в тоя лагер?
— Не, защото огньовете вече гаснат1 — отговори Гилбърт. — Но мисля, че не сме сбъркали в изчислението си: те са двеста души!
— Спят ли, Гилбърт?
— Да, почти всички, но са оставили охрана. Забелязахме няколко часови с пушка на рамо, които крачат напред-назад между кипарисите.
— Какво ще правим? — запита Едуард Керъл, обръщайки се към Младия офицер.
— Най-напред — отвърна Гилбърт — трябва да се помъчим да разберем какъв е този отряд, а след това да се опитаме да го заобиколим.