— Как! — извика Гилбърт. — Значи вие гоните Тексар, главатаря на тези бандити?
— Да, него! Той е устроил засадата при Кисими, той е виновен за клането, извършено от петдесетина негодници като него, които е предвождал лично, и както научихме в Ню Смирна, се е укрил в областта Евърглейдс.
— А какво ще правите, ако успеете да хванете този мерзавец? — запита Едуард Керъл.
— Ще го разстреляме на място — отговори капитан Хауик. — Такава е изричната заповед на комодора и бъдете сигурен, мистър Бърбанк, че тази заповед ще бъде изпълнена незабавно!
Лесно можем да си представим как подействува това разкритие на Джеймз Бърбанк и спътниците му. Те бяха почти уверени, че с подкрепленията, докарани от капитан Хауик, ще могат да освободят Ди и Зерма, че испанецът и съучастниците му непременно ще бъдат заловени и че най-после всички тези престъпления неминуемо ще бъдат наказани. Затова колко сърдечни ръкостискания си размениха моряците от федералния отряд и негрите, докарани от Кемдлис Бей, и какви радостни „ура“ екнаха отвред!
Тогава Гилбърт обясни на капитан Хауик защо той и другарите му са дошли в Южна Флорида. За тях най-важно беше да освободят Зерма и детето, откарани на остров Карнерал, както показваше писъмцето на метиската. Същевременно капитанът научи, че алибито, на което се бе позовавал испанецът във Военния съвет, не може да се приеме за достоверно, макар и да е необяснимо как е успял да го докаже. Но тъй като сега трябва да отговаря не само за отвличането, а и за клането при Кисими, Тексар трудно би избягнал наказанието за това двойно престъпление.
Ала една неочаквана мисъл осени Джеймз Бърбанк, който се обърна към капитан Хауик с въпроса:
— Можете ли да ми кажете кога стана тази история с федералните лодки?
— Разбира се, мистър Бърбанк. Нашите моряци бяха избити на 22 март.
— А точно на 22 март — забеляза Джеймз Бърбанк — Тексар е бил още в Черния залив и тъкмо се е готвел да го напусне. Тогава как може да участвува в клане, което е ставало на двеста мили оттам, при езерото Кисими?
— Какво казвате? — извика капитанът.
— Казвам, че не е възможно Тексар да е бил главатар на тези южняци, които са нападнали вашите лодки!
— Лъжете се, мистър Бърбанк — отвърна капитан Хауик. — Моряците, които са се спасили от гибел, са забелязали испанеца. Аз лично разпитах тези моряци. Те познават Тексар, когото са имали възможност да видят в Сент Огъстин.
— Не може да бъде, капитане — възрази Джеймз Бърбанк.
— Бележката написана от Зерма, бележката, която е в нашите ръце, доказва, че на 22 март Тексар се е намирал още в Черния залив.
Гилбърт слушаше, без да се намесва. Той разбираше, че баща му е прав. Испанецът не е могъл да бъде в деня на клането в околностите на езерото Кисими.
— В края на краищата това е без значение! — каза той тогава.
— В живота на този човек има толкова необясними неща, че не бих си блъскал главата да ги разгадавам. На 22 март той се е намирал още в Черния залив — така твърди Зерма. На 22 март е предвождал група флоридци на двеста мили оттам — това твърдите вие, капитане, според разказа на вашите моряци. Нека бъде така! Едно е сигурно обаче: че сега той се намира в Евърглейдс. А след две денонощия може да бъде в ръцете ни!
— Да, Гилбърт — отвърна капитан Хауик, — и за каквото и да бъде разстрелян този мерзавец — за отвличане или за засада, — според мен той ще бъде разстрелян заслужено! На път!
И все пак всичко това беше твърде загадъчно, както и толкова други неща, свързани с частния живот на Тексар. Тук имаше пак някакво необяснимо алиби, сякаш испанецът наистина притежаваше способността да се раздвоява.
Дали щеше да се изясни тази тайна? Не можеше да се каже с положителност. Както и да е, трябваше да заловят Тексар и именно тази цел си бяха поставили моряците на капитан Хауик, обединили се със спътниците на Джеймз Бърбанк.
XI. ЕВЪРГЛЕЙДС
Евърглейдс е страшна и едновременно прекрасна област. Разположена в южната част на Флорида, тя се простира до нос Сейбъл, крайната точка на полуострова. Всъщност цялата тази област представлява огромно блато почти наравно с нивото на Атлантическия океан. Когато я връхлетят бури от океана или откъм Мексиканския залив, нахлуват големи маси морска вода, която се смесва с водите, изливащи се от небето като буйни водопади през зимния сезон. Затова тази местност е нещо средно между водно пространство и суша и е почти необитаема.
Тези води са обрамчени от ивица бял пясък, който откроява рязко многобройните тъмни огледала, в които се отразява само полетът на безбройните птици, реещи се над тях. Тук няма риба, ала гъмжи от змии.