Нощта изтече. Зерма напразно се бе мъчила да долови нещо от всички шумове, които се чуваха на острова, все с мисълта, че отрядът на капитан Хауик може да пристигне, за да залови Тексар.
Няколко минути преди изгрев момиченцето, малко отпочинало, се събуди. Зерма му даде няколко глътки вода, за да се освежи. После го притисна до гърдите си и го погледна така, сякаш вече никога нямаше да го види. Ако в този момент някой влезеше, за да ги раздели, тя щеше да се бори свирепо като див звяр, на който искат да отнемат малките.
— Какво ти става, добра ми Зерма? — запита детето.
— Нищо… нищо! — промърмори метиската.
— А мама… кога ще я видим?
— Скоро… — отговори Зерма. — Може би още днес!… Да, миличкото ми!… Надявам се днес да бъдем далеч оттук…
— А тези хора, които видях нощес?
— Добре ли ги разгледа? — попита Зерма.
— Да… и ми се сториха страшни!
— Но добре ги видя, нали?… Забеляза ли колко си приличаха?
— Да, Зерма!
— Е, тогава запомни това, за да кажеш на баща си и на батко си, че те са двама братя… чуваш ли, двамата братя Тексар, и толкова си приличат, че човек не може да ги различи един от друг!
— И ти също ще го кажеш, нали? — запита момиченцето.
— Да, ще го кажа!… Но ако не бъда там, не бива да забравяш…
— А защо няма да бъдеш там? — попита детето, обвивайки с малките си ръце шията на метиската, сякаш за да се притисне по-здраво до нея.
— Ще бъда, миличкото ми, ще бъда!… А сега слушай. Ако тръгнем… ще имаме да извървим дълъг път… затова ще трябва да съберем сили!… Аз ще ти приготвя закуската…
— А за тебе?
— Аз ядох, докато ти спеше, и вече не съм гладна! Истината е, че във възбуденото състояние, в което се намираше, Зерма не би могла да сложи в устата си нито хапка. След като закуси, детето легна отново на тревната си постеля.
Тогава Зерма се намести до една пролука на изплетената от тръстики стена в ъгъла на стаята. Цял час тя непрекъснато наблюдава оттам това, което ставаше навън, защото то беше от огромно значение за нея.
Приготовленията за заминаване бяха вече в ход. Единият от братята — само единият — ръководеше сформирането на отряда, който щеше да води през кипарисовата гора. Другият, когото никой не бе видял, сигурно се криеше или във вигвама, или в някое кътче на острова.
Така поне помисли Зерма, знаейки колко старателно забулваха те тайната на своя живот. Дори си каза, че вероятно този, който остане на острова, ще има грижата да наблюдава детето и нея.
И както ще видим след малко, Зерма не се лъжеше.
В това време привържениците и робите на Тексар, на брой петдесетина души, събрани пред вигвама, чакаха заповедта на главатаря си, за да тръгнат на път.
Беше около девет часа сутринта, когато отрядът се приготви да се придвижи до края на гората. Това отне доста време, тъй като лодката можеше да вземе наведнъж само пет-шест души. Зерма видя как се спущаха на малки групи, а после се изкачваха на отсрещния бряг. Ала през тръстиковата стена самият проток не се забелязваше, тъй като беше разположен твърде ниско от острова.
Тексар, който бе останал последен, изчезна на свой ред, следван от едно от кучетата, което щеше да използува при разузнаването. По знак на господаря си другият копой се върна при вигвама, сякаш бе назначен за единствен страж при входа му.
След малко Зерма забеляза, че Тексар вече се изкачва на противоположния бряг и се спира за малко да престрои отряда си. След това всички, начело със Скуамбо, придружен от кучето, изчезнаха зад гигантските тръстики под първите дървета на гората. Навярно един от негрите бе откарал лодката обратно, за да не може никой да се прехвърли на острова. Ала метиската не можа да го види и помисли, че той е продължил покрай бреговете на протока.
Тя не се колебаеше вече.
Ди току-що се бе събудила. Измършавялото й телце едва се забелязваше под дрешките й, протъркани от толкова несгоди.
— Ела, миличкото ми — каза Зерма.
— Къде? — запита детето.
— Там… в гората!… Може би там ще намерим баща ти… батко ти!… Не се ли страхуваш?…