— Щом съм с теб, никога! — отговори момиченцето. Тогава метиската открехна предпазливо вратата на стаята си.
Тъй като не бе чула никакъв шум от съседната стая, тя предположи, че Тексар вече не е във вигвама.
И наистина там нямаше никого.
Най-напред Зерма потърси някакво оръжие, с което бе решила да си послужи срещу всеки, който се опиташе да я спре. На масата имаше един голям нож, каквито индианците използуват за лов. Метиската го грабна и го скри под дрехата си. Взе също малко сушено месо, за да осигури прехраната им за няколко дни.
Сега трябваше да се измъкне от вигвама. Зерма погледна през дупките на стената по посока на протока. Никакво живо същество не се мяркаше в тази част от острова, нямаше го дори едното куче, което бе оставено да пази жилището.
Успокоена, метиската се опита да отвори външната врата.
Тази врата, заключена отвън, не помръдна.
Зерма се върна веднага с детето в стаята си. Оставаше й само едно: да използува дупката, вече полупробита в стената на вигвама.
Тази работа не беше трудна. Метиската си послужи с ножа, за да разреже преплетените тръстики на колибата, и извърши това колкото можеше по-безшумно.
Копоят, който не бе тръгнал подир Тексар, не се мяркаше никъде. Но дали нямаше да се появи, когато Зерма излезеше навън, да се завтече, да се нахвърли върху нея и момиченцето? Все едно да срещнеш тигър!
Ала не биваше да се колебае повече. Затова, когато най-после проби отвърстието, Зерма притегли детето към себе си в силна прегръдка. Момиченцето й отвърна с горещи целувки. То бе разбрало: трябваше да се бяга, да се бяга през този отвор.
Зерма се провря през пролуката. После се огледа наляво и надясно, ослуша се. Никакъв шум не се чуваше. Тогава в отвора на дупката се показа малката Ди.
В този момент се раздаде лай. Все още много далечен, той като че ли идеше от западната част на острова. Зерма сграбчи детето. Сърцето й биеше до пръсване. Щеше да се чувствува в относителна безопасност едва когато изчезнеше зад тръстиките на другия бряг.
Но трябваше да премине разстоянието от стотина крачки, което делеше вигвама от протока, а това беше най-опасният момент от бягството. Рискуваше да бъде забелязана или от Тексар, или от останалия на острова роб.
За щастие вдясно от вигвама, чак до брега на протока, само на няколко ярда от мястото, където трябваше да се намира лодката, се простираше гъсталак от дървовидни растения, примесени с тръстика.
Зерма реши да се впусне през тази гъста растителност — мисъл, която веднага приведе в изпълнение. Високите растения се разтвориха, за да сторят път на двете бегълки, и листата отново се сключиха зад тях. Кучешкият лай вече не се чуваше.
Това провиране през гъсталака не мина без трудности. Трябваше да се промъкват между гъстите храсти. Скоро дрехите на Зерма се изпокъсаха, ръцете й се разкървавиха. Но по-важно беше да пази детето да не бъде одраскано от тези дълги бодли. Храбрата метиска с нищо нямаше да издаде, че тези убождания й причиняват болка. Ала въпреки всичките й старания момиченцето получи нЯколко драскотини по ръцете. Но Ди не издаде нито един вик, нито един стон.
Въпреки че разстоянието, което трябваше да се измине, беше сравнително малко — не повече от шейсетина ярда, — все пак бе нужен половин час, за да се стигне до протока.
Тогава Зерма се спря и погледна през тръстиките към вигвама, а после — към гората.
Под високите дървета на острова нямаше никого. На другия бряг нищо не показваше присъствието на Тексар и другарите му, които в този момент сигурно бяха на две-три мили по-навътре. Те щяха да се върнат след не по-малко от няколко часа, ако не срещнеха северняците.
Ала Зерма не можеше да повярва, че са я оставили сама във вигвама. Изключено беше също оня от Тексаровци, който бе пристигнал предишния ден с привържениците си, да е напуснал острова през нощта и кучето да е тръгнало с него. Пък и нали метиската бе чула лай — доказателство, че копоят се навърта още из гората? Тя можеше всеки момент да види кучето или господаря му. Ако побърза, дали няма да успее да се добере до кипарисовата гора?
Сигурно си спомняте, че докато Зерма наблюдаваше придвижването на другарите на испанеца, тя не можа да забележи лодката в момента, когато минаваше през протока, скрит от високите и гъсти тръстики.
Но Зерма не се съмняваше, че някой от робите е върнал обратно тази лодка. Това беше от значение за безопасността на вигвама, в случай че войниците на капитан Хауик успееха да заобиколят южняците.
Но ако лодката бе останала на другия бряг, ако бяха сметнали за по-благоразумно да не я връщат обратно, за да могат Тексар и хората му по-бързо да се доберат до острова, в случай че федералистите ги подгонеха, как щеше метиската да се прехвърли на другия бряг? Дали нямаше да се наложи да бяга през гората на острова? И да чака там, докато испанецът тръгне да търси ново убежище в дебрите на Евърглейдс? Но ако Тексар реши да стори това, щеше да направи всичко възможно, за да вземе отново в плен Зерма и детето. Така че оставаше само едно: да използува лодката, за да прекоси протока.