По онова време мисис Бърбанк не изглеждаше на 39-те си години. Тя беше все още много красива. Един ден дъщеря й щеше да прилича на нея. Джеймз Бърбанк бе намерил в нея любяща, нежна другарка, на която дължеше до голяма степен щастливия си живот. Тази всеотдайна жена живееше само за мъжа си, за децата си, които обожаваше. Ала много се страхуваше за тях поради събитията, в резултат от които гражданската война щеше да стигне до Флорида. И докато Диана или по-право Ди, както я наричаха галено, шестгодишно весело, мило, жизнерадостно момиченце, живееше в Касъл Хаус с майка си, Гилбърт вече не беше там. Затова мисис Бърбанк изпитваше непрекъснато безпокойство за него, което не винаги успяваше да скрие.
Гилбърт беше тогава двайсет и четири годишен момък, който притежаваше душевните качества на баща си, но малко по-експанзивни, и същите физически качества, с малко повече изящество и обаяние. Смел другар, много вещ във всички видове спорт, а също и извънредно ловък в ездата, мореплаването и лова. За голям ужас на майка му обширните гори и блата на околията Дювал, както и заливите и руслото на Сент Джонс чак до устието Пабло, твърде често бяха арена на неговите подвизи. Така че когато се раздадоха първите изстрели на междуособната война, Гилбърт беше вече естествено подготвен за всички несгоди на войнишкия живот. Той разбираше, че дългът го зове да постъпи във федералната армия, и не се поколеба да го изпълни. Поиска да замине. Каквато и мъка да причиняваше това на жена му, каквито и опасности да криеше подобно положение, Джеймз Бърбанк не помисли нито за миг да се възпротиви на желанието на сина си. И той като него смяташе, че това е дълг, а дългът стои над всичко.
И така. Гилбърт замина за Севера, но отпътуването му се пазеше по възможност в най-дълбока тайна. Ако в Джексънвил научеха, че синът на Джеймз Бърбанк е постъпил на служба в северняшката армия, Кемдлис Бей можеше да пострада. Младият човек замина с препоръки до приятели, които баща му все още имаше в щат Ню Джърси. Тъй като винаги бе проявявал влечение към морето, те лесно му издействуваха постъпване във федералната флота. По това време се напредваше бързо в службата и понеже Гилбърт не беше от изоставащите, скоро се издигна. Вашингтонското правителство следеше този младеж, който въпреки положението, в което се намираше семейството му, не бе се побоял да дойде да му предложи своите услуги. Гилбърт се отличи при нападението срещу форт Съмтър. Той беше на „Ричмънд“, когато този кораб бе нападнат от „Манасас“ в устието на Мисисипи, и спомогна много за неговото измъкване и спасяване. След този бой бе произведен в мичман, без да е завършил морското училище в Анаполис, както беше впрочем и с всички произведени набързо офицери, взети в търговската флота. С новия си чин постъпи в ескадрата на комодор Дюпон, участвува в блестящите битки за форт Хатерас, а после — в завземането на Сий Айлъндс. От няколко седмици беше лейтенант на борда на една от канонерките на комодор Дюпон, които скоро щяха да форсират фарватера на Сент Джонс.
Да, този млад човек също бързаше тази кръвопролитна война да свърши час по-скоро! Защото обичаше и беше обичан. Щом отбиеше военната си служба, щеше веднага да се върне в Кемдлис Бей, където трябваше да се ожени за дъщерята на един от най-добрите приятели на баща си.
Мистър Стенърд не спадаше към класата на флоридските земевладелци. Овдовял, със значително състояние, той бе решил да се отдаде всецяло на възпитанието на дъщеря си. Живееше в Джексънвил, откъдето до Кемдлис Бей имаше само три-четири мили път срещу течението на реката. От петнайсет години вече не минаваше седмица, без да дойде на гости у семейство Бърбанк. Следователно може да се каже, че Гилбърт и Алис Стенърд бяха израсли заедно. Така че бракът, проектиран отдавна и вече предрешен, трябваше да осигури щастието на двамата млади. При все че Уолтър Стенърд беше южняк, подобно на някои свои съграждани във Флорида той се обявяваше против робството; но тези хора не бяха достатъчно многобройни, за да вземат връх над мнозинството от земевладелците и жителите на Джексънвил, чиито възгледи от ден на ден все повече клоняха в полза на сепаратисткото движение.Ето защо ръководителите на околията и най-вече белите от простолюдието, готови да ги следват във всякакви изстъпления, започваха да гледат неприязнено тези честни хора.
Уолтър Стенърд беше американец от Нови Орлеан. Мисис Стенърд, по произход французойка, умряла много рано, бе предала на дъщеря си благородните качества, пропити във френската кръв. Когато Гилбърт заминаваше, мис Алис прояви голяма твърдост, утешавайки и успокоявайки мисис Бърбанк. Макар че обичаше Гилбърт толкова, колкото и той нея, тя непрекъснато повтаряше на майка му, че да замине, е дълг, че да се бие за тази кауза, значи да се бие за освобождението на една човешка раса и въобще за свободата. Мис Алис беше тогава на деветнайсет години. Тази девойка имаше руси коси и почти черни очи, изящна фигура, свежо, одухотворено лице. Може би малко сериозна, но с такова живо изражение, че и най-слабата усмивка преобразяваше красивото й лице.