Когато кракът стъпваше по тази тинеста почва, усещаше, като че под него е разстлан мек килим. Няколко храста сасафра с мършави листа, примесени с дребни виолетови ягодки, чертаеха по повърхността й причудливи криволици.
След като привърза скифа си за един дънер на брега, Скуамбо скочи на земята. Нощните изпарения започваха да се разпръсват. Полето, напълно пусто, изплуваше малко по малко от мъглата. Между петте или шестте дървета, чиито силуети се открояваха смътно над мъглата, растеше магнолия със средни размери.
Индианецът се насочи към това дърво. Той стигна до него за няколко минути. Наведе една от клонките му и прикрепи за нея листа, даден му от Тексар. После, когато пусна вейката и тя се изправи, листът изчезна между разклоненията на магнолията.
Тогава Скуамбо се върна при скифа и го подкара обратно към островчето, където го чакаше господарят му.
Черният залив, наречен така поради тъмния цвят на водите си, заемаше площ от около петстотин-шестстотин акра. Подхранван от Сент Джонс, той представляваше нещо като архипелаг, напълно недостъпен за човек, който не познава безкрайните му извивки. Из него бяха пръснати стотина островчета. Нито мостове, нито бентове не ги свързваха един с друг. Помежду им се проточваха дълги плетеници от лиани. Няколко високи клона се преплитаха над разделящите ги хиляди ръкави. И нищо повече. Така че не беше лесно да се установи връзка между различните части на тази лагуна.
Едно от тези островчета, разположено почти в средата на басейна, беше най-значителното по площ — двайсетина акра, и по височина — пет-шест стъпки над средното равнище на Сент Джонс между отлива и прилива.
В далечно време на това островче е било построено малко укрепление, нещо като блокхауз, сега изоставен поне от военна гледна точка. Неговите полуизгнили палисади още стърчаха под големите дървета — магнолии, кипариси, каменни дъбове, черни орехи, южни борове, увити с дълги гирлянди от кобеи и други безкрайни лиани.
Вътре в ограденото място под гъста зеленина окото най-после различаваше геометричните форми на това малко укрепление или по-право на този наблюдателен пост, чието единствено предназначение е било да приюти гарнизон от двайсетина души. В дървените стени бяха пробити няколко бойници. Затревени покриви го прихлупваха със същинска пръстена черупка. Вътре около централното помещение бяха разположени няколко стаи, които опираха до склада, предназначен за провизии и муниции. За да се проникне в укреплението, трябваше първо да се мине оградата през един тесен вход, после да се прекоси дворът, засаден с няколко дървета, и накрая да се изкачат десетина пръстени стъпала, поддържани с греди. Чак тогава се попадаше на единствената врата, откъдето можеше да се влезе вътре; а тя беше всъщност някогашна амбразура, пригодена за тази цел.
Такова беше обичайното убежище на Тексар — убежище, което никой не знаеше. Там, скрит от очите на всички, той живееше със Скуамбо, много предан на своя господар, но не по-добра стока от него, и с петима-шестима роби, от един дол дренки с индианеца.
Както виждаме, имаше голяма разлика между това островче в Черния залив и богатите имения, създадени по двата бряга на реката. Тук не беше осигурено дори самото съществуване на Тексар и другарите му, впрочем хора не твърде придирчиви. Няколко домашни животни, пет-шест акра земя, засадена с картофи, ямс, краставици, двайсетина овощни дървета почти в диво състояние — това беше всичко, без да се смята ловът в съседните гори и риболовът из блатата на лагуната, където през всички времена на годината можеше да се намери нещо. Но несъмнено обитателите на Черния залив имаха и други източници за препитание, чиято тайна беше известна само на Тексар и Скуамбо.
Що се отнася до безопасността на блокхауза, нима тя не бе осигурена от самото му разположение сред това непристъпно свърталище? Пък и кой ли би опитал да го нападне и защо? Във всеки случай за всяко подозрително приближаване незабавно би известил лаят на двете кучета на островчето — от ония свирепи копои, докарвани от Караибските острови, които са били използувани някога от испанците за лов на негри.
Ето това беше жилището на Тексар, достойно за него. А сега нещо за самия човек.
Тексар беше тогава на тридесет и пет години. Среден на ръст, със здраво телосложение, закален в изпълнения с опасности живот на открито, който бе водил винаги. Испанец по рождение, той не отричаше произхода си. Косата му беше черна и остра, веждите му — гъсти, очите — зеленикави, устата — широка, с тънки и свити устни, сякаш изсечени с удар на сабя, чипонос, с ноздри на хищник. Целият израз на лицето му показваше, че е коварен и необуздан човек. Някога носеше брада, но от две години, след като бе полуизгорена от изстрел при не знам какъв спор, я бе обръснал и оттогава суровостта на чертите му изпъкваше още повече.