— Ти няма да отиваш, Джеймз!
Мисис Бърбанк бе казала това и се чувствуваше, че говори от името на всички.
— Не, мистър Бърбанк! — добави мис Алис. — Немислимо е да ни напуснете…
— И то за да се предадеш в ръцете на такива хора! — вметна Едуард Керъл.
Джеймз Бърбанк не отговори. Отначало тази груба заповед го бе възмутила и той с мъка успя да се овладее.
Но какво ново имаше, което да прави тия управници толкова смели? Дали другарите и привържениците на Тексар са станали господари на града? Нима са свалили властите, които поддържаха още известна умереност, и сами са застанали на тяхно място? Не! Управителят Пери, върнал се следобед от Джексънвил, не бе донесъл никаква новина от тоя род.
— Дали южняците не са постигнали напоследък някаква военна победа, която да подтикне флоридците да си послужат с насилие спрямо нас? — подхвърли мистър Стенърд.
— Боя се, че е така! — отвърна Едуард Керъл. — Ако Северът е претърпял някакво поражение, тези злодеи няма да се смятат вече застрашени от приближаването на комодорДюпон и са способни да прибягнат до всякакви изстъпления!
— Говори се — подзе отново мистър Стенърд, — че в Тексас федералните войски се видели принудени да отстъпят пред милицията на Сибли и да минат отново зад Рио Гранде, след като претърпели сериозно поражение при Валверде. Поне така ми каза един човек от Джексънвил, когото срещнах само преди един час.
— Ясно — вметна Едуард Керъл, — затова тия хора са се одързостили толкова!
— Значи армията на Шермън и флотилията на Дюпон няма да дойдат! — възкликна мисис Бърбанк.
— Днес сме още 26 февруари — отвърна мис Алис, — а според писмото на Гилбърт федералните кораби ще излязат по море не по-рано от 28-и.
— Пък и нали е нужно време, за да се спуснат до устието на Сент Джонс — добави мистър Стенърд, — трябва им време да форсират входа на реката, да преминат плитчината, да направят десант при Джексънвил. Това значи още десет дни…
— Десет дни? — прошепна Алис.
— Десет дни?… — повтори и мисис Бърбанк. — А колко ли нещастия може да ни сполетят дотогава!
Джеймз Бърбанк не се месеше в този разговор. Той размишляваше. Чудеше се как да се отнесе към отправената му призовка. Ако откажеше да се подчини, нямаше ли вероятност цялото население на Джексънвил с откритото или мълчаливо одобрение на властите да връхлети върху Кемдлис Бей? На какви опасности щеше да бъде изложено тогава семейството му? Не! По-добре да изложи на риск само себе си. Дори ако животът или свободата му бъдеха застрашени, поне можеше да се надява, че тази опасност щеше да заплашва единствено него.
Мисис Бърбанк гледаше мъжа си с все по-растящо безпокойство. Тя чувствуваше, че у него се води душевна борба. Ала не смееше да го разпитва. Нито Алис, нито мистър Стенърд, нито Едуард Керъл се осмеляваха да го попитат какъв отговор възнамерява да даде на тази заповед, изпратена от ДжексънЕИЛ.
Малката Ди, може би несъзнателно, стана изразителка на цялото семейство. Тя се приближи до баща си, а той я сложи на коленете си.
— Татко? — заговори тя.
— Какво искаш, миличкото ми?
— Нима ще отидеш при тия лоши хора, дето искат да ни причинят толкова страдания?
— Да… ще отида!…
— Джеймз!… — извика мисис Бърбанк.
— Налага се! Това е мой дълг! Ще отида!
Джеймз Бърбанк говореше толкова решително, че би било безполезно да се противопостави човек на това негово намерение; той явно бе преценил всички последици. Жена му се приближи до него, зацелува го, запрегръща го, но нищо повече не продумваше. А и какво ли можеше да каже?
— Приятели — подзе Джеймз Бърбанк, — възможно е в края на краищата да преувеличаваме силно значението на тази произволна постъпка. В какво могат да ме обвинят? В нищо съществено, това е добре известно! Вярно, биха могли да ме упрекнат за убежденията ми! Но аз имам право да поддържам свои убеждения! Никога не съм ги крил от противниците си и ако е нужно, няма да се поколебая да кажа в лицето им това, което съм мислил цял живот!
— Ние ще дойдем с теб, Джеймз — каза Едуард Керъл.
— Да — вметна мистър Стенърд. — Няма да те оставим да отидеш сам в Джексънвил.
— Не, приятели — отвърна Джеймз Бърбанк. — Единствено на мен е наредено да се явя пред съдиите, и аз ще отида сам. Възможно е впрочем да ме задържат няколко дни. Затова вие двамата трябва да останете в Кемдлис Бей.Така че сега, в мое отсъствие, се налага да поверя цялото си семейство на вас.
— Значи ще ни напуснеш, татко? — извика малката Ди.