— О, мистър Джеймз!… О, мистър Джеймз!
Почтеният човек, наистина зашеметен, не намираше с какво друго да отговори.
— Но това не бива да ви изненадва, Пери — продължи Джеймз Бърбанк. — Аз само изпреварих събитията. Знаете добре, че освобождението на чернокожите е дълг на всеки щат, който държи на достойнството си…
— Достойнството ли, мистър Джеймз? Какво общо има това с достойнството?
— Вие не разбирате думата „достойнство“, Пери. Е, добре, да се изразим така: който държи на интересите си.
— Интересите си… интересите си ли, мистър Джеймз?! Вие се осмелявате да кажете: който държи на интересите си?
— Безспорно, и бъдещето скоро ще докаже това, драги Пери!
— Но откъде ще вземаме занапред работници за плантациите, мистър Бърбанк?
— Пак измежду негрите, Пери.
— Но щом чернокожите са свободни да не работят вече, те няма да работят!
— Напротив, ще работят и дори още по-прилежно, защото ще го вършат свободно и при това с по-голямо удоволствие, тъй като положението им ще бъде по-добро.
— Ами вашите, мистър Джеймз?… Вашите ще започнат да ви напускат!
— Много ще се учудя, драги Пери, ако дори на един му хрумне да стори това.
— Значи аз не съм вече управител на робите в Кемдлис Бей?
— Да, но си оставате управител на Кемдлис Бей и според мен положението ви няма да се омаловажи от това, че вместо роби ще командувате свободни хора.
— Но…
— Драги Пери, предупреждавам ви, че на всяко ваше „но“ имам готов отговор. Така че примирете се с една мярка, която трябваше рано или късно да стане, и моето семейство, знайте това, току-що я посрещна с пълно одобрение.
— А нашите негри нищо ли не знаят?
— Още нищо — отговори Джеймз Бърбанк. — Моля ви, Пери, да не им говорите по този въпрос. Наредете на всички да се съберат в три часа следобед в парка на Касъл Хаус, като им кажете само, че искам да им направя едно съобщение.
След това управителят се отдалечи, като ръкомахаше изумено и повтаряше:
— Негри, които не са вече роби! Негри, които ще работят за себе си! Негри, които ще трябва сами да задоволяват потребностите си! Това значи поврат в обществения ред! Това значи обрат в човешките закони! Това е противоестествено! Да, противоестествено!
На сутринта Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл тръгнаха с кола с надлъжни пейки да огледат част от плантацията по северната й граница. Робите се занимаваха с обичайната си работа из оризищата, из нивите, засадени с кафе и захарна тръстика. Същият усилен труд кипеше и в работилниците и дъскорезниците. Тайната беше добре запазена. Никаква връзка още не бе могла да се установи между Джексънвил и Кемдлис Бей. Дори най-пряко заинтересуваните не знаеха нищо за намерението на Джеймз Бърбанк.
Обикаляйки част от имението по най-изложената му граница, Джеймз Бърбанк и приятелите му искаха да се уверят, че в покрайнините на плантацията няма нищо подозрително. След вчерашните му изявления можеха да се страхуват, че част от простолюдието в Джексънвил или околните села ще се вдигне и ще тръгне към Кемдлис Бей. Досега това не бе се случило. Не се забелязваха дори съгледвачи от тази страна на реката, нито по самото течение на Сент Джонс. „Шенън“, който мина нагоре по реката към десет часа сутринта, не спря на пристана на Кемдлис Бей, а продължи пътя си към Пиколата. Нито по горното, нито по долното течение имаше някаква опасност за обитателите на Касъл Хаус.
Малко преди пладне Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл минаха обратно по моста през оградата на парка и се върнаха в къщата. Цялото семейство ги чакаше за обед. Сега бяха по-спокойни. Говореха по-свободно. Като че положението не беше вече така напрегнато. Несъмнено джексънвилските власти със своята твърдост бяха успели да надделеят над фанатиците от партията на Тексар. И ако това положение продължеше още няколко дни, федералната армия щеше да завземе Флорида. По този начин аболиционистите, били те от Севера или от Юга, щяха да бъдат в безопасност.
И тъй, Джеймз Бърбанк можеше да пристъпи към официалното обявяване на освобождението на своите роби — първата крачка от тоя род, която щеше да се извърши доброволно в един робовладелски щат.
От всички негри в плантацията, разбира се, най-много щеше да се радва един двайсетгодишен момък на име Пигмалион, наричан обикновено Пиг. Зачислен на работа в служебните помещения на Касъл Хаус, гореспоменатият Пиг живееше също там. Той не работеше нито по нивите, нито в работилниците или складовете на Кемдлис Бей. Трябва да се признае, Пигмалион беше оригинален, суетен, мързелив младеж, комуто от доброта господарите му прощаваха много неща. Откакто бе възникнал въпросът за робството, трябваше да го чуете как изричаше надути фрази за човешката свобода. С повод и без повод произнасяше високопарни речи пред събратята си, които не се стесняваха да му се смеят. Едва се държеше на земята, както се казва, а се носеше из облаците. Но го оставяха да говори, понеже по душа не беше лош. Лесно можем да си представим в какви спорове влизаше с управителя Пери, когато той имаше настроение да го слуша, и да предугадим как щеше да посрещне обявяването на освобождението, което щеше да му възвърне човешкото достойнство.