После всички се оттеглиха, а семейството се прибра в хола, докато дойде часът за лягане. Изглеждаше, като че един толкова добре започнал ден не можеше да не завърши добре.
Към осем часа из цялата плантация цареше тишина. Човек би помислил, че нищо няма да я наруши. Ала изведнъж отвън се чуха гласове.
Джеймз Бърбанк стана и отиде веднага да отвори голямата врата на хола.
Пред външното каменно стълбище чакаха няколко души и разговаряха на висок глас.
— Какво има? — попита Джеймз Бърбанк.
— Мистър Бърбанк — отговори един от помощникуправителите, — на пристана току-що спря лодка.
— А откъде идва?
— От левия бряг.
— Кой е на борда й?
— Куриер, изпратен до вас от джексънвилските съдии.
— А какво иска?
— Иска да ви предаде някакво съобщение. Ще му позволите ли да слезе?
— Разбира се!
Мисис Бърбанк се бе приближила до съпруга си. Мис Алис пристъпи бързо към един от прозорците на хола, а мистър Стенърд и Едуард Керъл се насочиха към вратата. Зерма бе станала и уловила малката Ди за ръката. В този момент всички предчувствуваха, че ще се случи някакво сериозно събитие.
Помощникуправителят отиде пак на пристана. След десет минути се върна с куриера, когото лодката бе докарала от Джексънвил в Кемдлис Бей.
Този човек носеше униформата на околийската милиция. Когато го въведоха в хола, той запита за мистър Бърбанк.
— Аз съм! За какво ви трябвам?
— За да ви предам този пакет.
Куриерът подаде голям плик; на единия от ъглите му стоеше печатът на съда.
Джеймз Бърбанк счупи печата и прочете следното.
„По нареждане на новоучредената власт в Джексънвил всеки роб, освободен против волята на южняците, ще бъде незабавно изгонен от територията на щата.
Това разпореждане трябва да бъде изпълнено в срок от четиридесет и осем часа. В случай на отказ ще се действува със сила.
Издадено в Джексънвил на 28 февруари 1862 година.
Тексар.“
Значи управниците, на които можеше да се има доверие, бяха свалени. Тексар, поддържан от своите съмишленици, отскоро бе застанал начело на града.
— Какво да отговоря? — запита куриерът.
— Нищо! — отвърна Джеймз Бърбанк.
Куриерът си тръгна и бе изпратен до лодката си, която се насочи към левия бряг на реката.
Значи по заповед на испанеца бившите роби от плантацията щяха да бъдат изгонени! Само защото бяха станали свободни, те нямаха вече право да живеят на територията на Флорида! Кемдлис Бей щеше да се лиши от целия този персонал, на който Джеймз Бърбанк можеше да разчита за защитата на плантацията!
— Да съм свободна при такива условия? — възкликна Зерма. — Не, дума да не става! Отказвам се от свободата и предпочитам да бъда отново робиня само и само да остана при вас, господарю!
И като взе своя документ за освобождение, Зерма го скъса и се просна в краката на Джеймз Бърбанк.
IX. ОЧАКВАНЕ
Такива бяха първите последици от великодушния порив, пред който се бе преклонил Джеймз Бърбанк, освобождавайки робите си, преди федералната армия да завладее територията на щата.
Сега Тексар и сподвижниците му господствуваха в града и околията.Тласнати от жестоката си, груба натура, те щяха да се впуснат във всевъзможни насилия, в най-ужасни изстъпления. Макар че с необоснованите си обвинения испанецът в последна сметка не бе успял да хвърли Джеймз Бърбанк в затвора, все пак бе постигнал целта си, използувайки настроенията в Джексънвил, чието население беше в голямата си част възмутено от държането на своите управници в случая със собственика на Кемдлис Бей. След оправдаването на плантаторааболиционист, провъзгласил освобождението на робите в цялото си имение, на северняка, явно симпатизиращ на Севера, Тексар бе насъскал тълпата от нечестни хора и бе вдигнал бунт в града. След като свали по този начин така компрометиралите се власти, той ги бе заместил с най-изтъкнатите хора от своята партия и бе образувал от тях комитет, в който белите от простолюдието си деляха властта с флоридците от испански произход. Освен това си бе осигурил съдействието на милицията, която бе подработил вече отдавна, а тя се сдушваше с простолюдието. Сега съдбата на жителите на цялата околия беше в неговите ръце.
Трябва да кажем, че поведението на Джеймз Бърбанк не бе намерило одобрение сред мнозинството от земевладелците, чиито плантации граничат с двата бряга на Сент Джонс. Те имаха основание да се страхуват, че и на техните роби ще хрумне да ги принудят да последват неговия пример. Повечето от плантаторите, привърженици на робовладелството, решени да се борят срещу исканията на юнионистите, следяха с крайно раздразнение настъплението на федералните армии. Затова смятаха, че Флорида трябва да се съпротивлява така, както продължаваха да се съпротивляват и другите южни щати. Докато в началото на войната се отнасяха към въпроса за освобождението на робите може би с безразличие, сега бързаха да застанат под знамето на Джефърсън Дейвис. Те бяха готови да подкрепят усилията на метежниците срещу правителството на Ейбрахам Линкълн.