— Ах, дано успеят да заловят този човек! — провикна се Джеймз Бърбанк. — Когато бъде в ръцете на федералното правосъдие, ще видим дали ще може пак да си послужи с някакво алиби, за да избегне заслуженото наказание за своите престъпления!
Нощта мина, без да бъде нарушено нито за миг спокойствието в Касъл Хаус. Но какви тревоги преживяха мисис Бърбанк и мис Алис!
На другия ден, 1 март, започнаха да следят всички идващи отвън слухове. Не че плантацията беше застрашена през този ден. С наредбата на Тексар се заповядваше освободените да бъдат изгонени в срок от четиридесет и осем часа. Така Джеймз Бърбанк, решен да се възпротиви на тази заповед, разполагаше с необходимото време, за да вземе възможните мерки за защита. Преди всичко трябваше да се сумират слуховете, идващи от театъра на военните действия. Положението можеше да се измени всеки момент. Ето защо Джеймз Бърбанк и неговият шурей яхнаха коне. Спускайки се по десния бряг на Сент Джонс, те се насочиха към устието на реката, за да изследват на разстояние десетина мили това разширение на естуара, което завършва с нос Сен Пабло на мястото, където се издига фарът. Когато минаваха покрай Джексънвил, разположен на другия бряг, лесно щяха да познаят по струпването на плавателни съдове дали не се готви някакво скорошно нападение на градската сган срещу Кемдлис Бей. След половин час двамата прекосиха границата на плантацията и продължиха пътя си на север.
През това време мисис Бърбанк и Алис ходеха напред-назад из парка на Касъл Хаус и разменяха мисли. Напразно се опитваше мистър Стенърд да ги успокои поне малко. Те предчувствуваха близко нещастие.
Междувременно Зерма бе решила да обиколи различните негърски махали. Макар че заплахата от изгонване беше вече известна, негрите ни най-малко не мислеха да се съобразяват с нея. Те се заловиха отново с обичайната си работа, решени като своя бивш господар да окажат съпротива. С какво право щяха да ги изгонят от втората им родина, след като бяха вече свободни? По този въпрос Зерма напълно успокои господарката си. Можеше да се разчита на персонала в Кемдлис Бей.
— Госпожо — каза тя, — всичките ми събратя предпочитат да останат роби, както постъпих аз, отколкото да изоставят плантацията и господарите на Касъл Хаус! И ако се наложи, ще съумеят да защитят правата си!
Трябваше само да се почака завръщането на Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл. Защото не беше изключено през тоя ден, 1 март, около фара Пабло да се появи федералната флотилия, готова да завземе устието на Сент Джонс. Тогава конфедералистите трябваше да хвърлят срещу тях цялата милиция, за да попречат на настъплението им, и властите в Джексънвил, пряко застрашени, нямаше да бъдат вече в състояние да изпълнят заплахите си срещу освободените роби от Кемдлис Бей.
В това време управителят Пери извършваше всекидневната си обиколка из различните дъскорезници и работилници на имението. Той също можа да се убеди в доброто настроение на негрите. При все че не искаше да признае това, виждаше, че макар положението им да се беше променило, усърдието им в работата, предаността им към семейство Бърбанк бяха останали същите. И бяха твърдо решени да се противопоставят на всякакъв опит за нападение от страна на джексънвилската сган. Ала мистър Пери, станал още по-непоколебим привърженик на робството, смяташе, че тези добри чувства няма да траят дълго. Накрая натурата щеше да надделее. След като вкусеха от независимостта, тези новоосвободени щяха доброволно да се върнат към робството. Да слязат отново до положението, отредено им от природата в стълбицата на живите същества — между човека и животното.
Точно в този момент управителят срещна суетния Пигмалион. Този глупак се държеше още по-важно от предишния ден. Като гледаш как се надува сега, с ръце зад гърба и вдигната глава, разбираш, че е свободен човек. Едно беше ясно: че не работеше вече.
— О, добър ден, мистър Пери — произнесе той с високопарен тон.
— Какво правиш тук, мързеливецо?
— Разхождам се! Та нямам ли право да не върша нищо? Нали вече не съм презрян роб и нося в джоба си документ за освобождение!
— А кой ще те храни занапред, Пиг?
— Самичък ще се храня, мистър Пери.
— А как?
— Като ям.
— А кой ще ти дава да ядеш?
— Моят господар.
— Твоят господар ли!… Та нима си забравил, че вече нямаш господар, глупчо?