Не можеше да има повече съмнение, че това беше сигнал за сбор, отправен към командирите на милиционерския отряд, защото Пери, който се бе приближил до една от страничните амбразури, извика:
— Оттеглят се! Оттеглят се!
Джеймз Бърбанк и приятелите му се втурнаха веднага към средния прозорец и го открехнаха.
По вратата вече не кънтяха брадвени удари. Изстрелите бяха престанали. Не се виждаше вече нито един от нападателите. Макар че виковете им, последните им крясъци още раздираха въздуха, те явно се отдалечаваха.
Вероятно някаква случка бе принудила властите в Джексънвил да изтеглят цялата тази орда на другия бряг на Сент Джонс. Сигурно е било уговорено да се дадат три оръдейни изстрела, в случай че някакво придвижване на ескадрата застраши позициите на конфедералистите. Ето защо нападателите бяха прекъснали внезапно последния си щурм. Сега те се изтегляха през опустошените поля на имението, по още осветения от заревото на пожара път. а един час по-късно се прехвърлиха обратно през реката на мястото, където на две мили под Кемдлис Бей ги чакаха техните лодки.
Скоро виковете заглъхнаха в далечината. След силните гърмежи настъпи пълно затишие. Сякаш над плантацията се бе спуснала мъртва тишина.
Беше вече девет и половина часът вечерта. Джеймз Бърбанк и приятелите му слязоха обратно в хола на приземния етаж. Там на един диван лежеше Едуард Керьл. леко ранен, по-право отпаднал от загубата на кръв.
Разказаха му какво се бе случило след сигнала, даден от Джексънвил. Поне засега Касъл Хаус можеше да не се страхува от бандата на Тексар.
— Да. няма съмнение — каза Джеймз Бърбанк. — но все пак насилието и произволът взеха връх! Този негодник искаше да изгони моите освободени негри — и ги изгони! Искаше да си отмъсти, като опустоши плантацията — и от нея останаха само развалини!
— Джеймз — заговори Уолтър Стенърд, — можеше да ти се случат и по-големи нещастия. Никой от нас не загина при защитата на Касъл Хаус. Жена ви, дъщеря ви, моята дъщеря можеха да паднат в ръцете на тия злодеи, ала са в безопасност.
— Имате право, Стенърд, и да благодарим на бога за това! Извършеното по заповед на Тексар няма да остане ненаказано и аз ще съумея да отмъстя за пролятата кръв!…
— Дали не трябва да се съжалява — обади се в този момент Едуард Керъл, — че мисис Бърбанк, Алис, Ди и Зерма напуснаха Касъл Хаус! Зная, че опасността тогава беше много голяма!… И все пак предпочитам сега да бъдат тук!…
— Преди да се съмне, ще отида при тях — отвърна Джеймз Бърбанк. — Навярно изпитват смъртно безпокойство и трябва да ги успокоя. Тогава ще видя уместно ли е да ги върнем в Кемдлис Бей, или да ги оставим за няколко дни на Кедровата скала!
— Да — каза мистър Стенърд, — но само да не избързваме. Може би още не е свършило всичко… и докато Джексънвил е във властта на Тексар, имаме основания да се опасяваме…
— Ето защо ще действувам предпазливо — отговори Джеймз Бърбанк. — Пери, погрижете се малко преди разсъмване да има готова лодка. Достатъчен ми е един човек, за да се придвижим нагоре…
Сърцераздирателен вик, отчаян зов прекъсна внезапно Джеймз Бърбанк.
Този вик идеше от онази част на парка, чиито морави се разстилаха пред плантацията. Скоро след него се чуха думите:
— Татко!… Татко!…
— Гласът на дъщеря ми! — възкликна мистър Стенърд.
— Ах. пак някакво нещастие! — възкликна Джеймз Бърбанк. И като отвориха вратата, всички изскочиха навън.
Мис Алис стоеше там, на няколко крачки, до мисис Бърбанк, която беше просната на земята. Нито Ди. нито Зерма бяха с тях.
— Къде е детето ми? — извика Джеймз Бърбанк.
Като чу гласа му, мисис Бърбанк се привдигна. Тя беше неспособна да говори… Протегна ръка към реката.
— Отвлечени!… Отвлечени!…
— Да!… От Тексар!… — добави Алис. И се строполи до мисис Бърбанк.
XII. СЛЕДВАЩИТЕ ШЕСТ ДНИ
Когато мисис Бърбанк и мис Алис влязоха в тунела, водещ към заливчето Марино на брега на Сент Джонс, Зерма вървеше пред тях. С едната си ръка тя държеше момиченцето, а с другата носеше фенер, чийто слаб пламък осветяваше пътя им. Като стигна до края на тунела, Зерма помоли мисис Бърбанк да я почака. Искаше да се увери, че лодката и двамата негри, които трябваше да я закарат до Кедровата скала, са на мястото си. След като отвори вратата, препречваща края на тунела, тя тръгна към реката.
Една минута — само една минута — мисис Бърбанк и мис Алис чакаха завръщането на Зерма. Изведнъж девойката забеляза, че малката Ди не е вече с тях.
— Ди!… Ди!… — завика мисис Бърбанк с риск да издаде присъствието им на това място.