Но най-отчайващото беше това, че Джеймз Бърбанк не можеше и да мисли да подава жалба срещу Тексар нито за опустошаването на имението му, нито за отвличането на Зерма и дъщеричката му. Единственият управник, към когото би могъл да се обърне, беше самият извършител на тези престъпления. Ето защо трябваше да чака, докато в Джексънвил се възстанови нормалното правосъдие.
— Джеймз — каза мистър Стенърд, — вярно, опасностите, на които е изложено вашето дете, са страшни, но поне Зерма е с него и можете да разчитате на нейната преданост, която е…
— Преданост до смърт… да, така е! — съгласи се Джеймз Бърбанк. — А когато Зерма умре?
— Изслушайте ме, драги Джеймз — отвърна мистър Стенърд. — Разумно погледнато, не е в интерес на Тексар да стига до такава крайност. Той още не е напуснал Джексънвил, а докато е там, мисля, че жертвите му няма защо да се страхуват от насилие от негова страна. Та нали вашето дете е гаранция, залог срещу наказанието, което той може да очаква не само от вас, но и от федералното правосъдие, загдето свали законната власт в Джексънвил и опустоши плантацията на един северняк? В това няма никакво съмнение. Следователно в негов интерес е да запази живота им, така че по-добре да почакаме, докато Дюпон и Шермън завземат Флорида, и тогава да действуваме срещу него!
— А кога ще я завземат? — възкликна Джеймз Бърбанк.
— Утре… а може би още днес! Повтарям ви, Ди е гаранция за безопасността на Тексар. Затова именно се е възползувал от случая да я отвлече, тъй като знае също, че ще разбие сърцето ви, клети ми Джеймз, и жестоко успя, подлецът му с подлец!
Така разсъждаваше мистър Стенърд и имаше сериозни основания да се признае правилността на разсъжденията му. Успя ли да убеди Джеймз Бърбанк? Не, разбира се. Вдъхна ли му поне малко надежда? Съвсем не. Това беше невъзможно. Обаче Джеймз Бърбанк разбра, че трябва да говори пред жена си така, както Уолтър Стенърд му бе говорил преди малко. Иначе мисис Бърбанк нямаше да преживее този последен удар. Така че когато се върна в къщи, той изтъкна убедително същите тия доводи, на които сам не можеше да повярва.
През това време Пери и помощникуправителите обхождаха Кемдлис Бей. Гледката беше сърцераздирателна. Тя като че ли направи голямо впечатление дори на Пигмалион, който ги придружаваше. Този „свободен човек“ не бе пожелал да последва освободените роби, прогонени от Тексар. Тази свобода — да нощува в гората, да търпи там студ и глад — му се струваше прекалена. Затова бе предпочел да остане в Касъл Хаус дори ако се наложеше като Зерма да скъса документа си за освобождаване, за да получи право да пребивава там.
— Виждаш ли, Пиг! — повтаряше му мистър Пери. — Плангацията е опустошена, работилниците ни са разрушени. Ето какво ни струва свободата, дадена на хора с твоя цвят на кожата!
— Мистър Пери — отговаряше Пигмалион, — аз не съм виновен за това…
— Напротив, виновен си! Ако ти и подобните на теб не бяхте ръкопляскали на всички тия дърдорковци, които бичуваха робството, ако бяхте протестирали срещу идеите на Севера, ако бяхте грабнали оръжие, за да отблъснете федералните войски, мистър Бърбанк никога не би и помислял да ви освобождава и бедствието нямаше да се стовари върху Кемдлис Бей!
— Какво да правя сега — подхващаше отчаяният Пиг, — какво да правя, мистър Пери?
— Ще ти кажа, Пиг, и ако има у теб поне капка чувство за справедливост, ще ме послушаш! Ти си свободен, нали?
— Изглежда.
— Следователно принадлежиш сам на себе си?
— Разбира се!
— А щом принадлежиш сам на себе си, нищо не ти пречи да разполагаш със себе си както пожелаеш?
— Нищо не ми пречи, мистър Пери.
— Е, ако бях на твое място, Пиг, нямаше да се колебая. Бих отишъл да се главя в съседната плантация, да се продам отново като роб и парите от продажбата да донеса на бившия си господар, за да го обезщетя за загубите, които е понесъл, като ме е освободил!
Сериозно ли говореше управителят? Не можеше да се каже с положителност, защото този почтен човек обичаше да приказва безсмислици, щом се уловеше за любимата си тема. Във всеки случай нещастният Пигмалион, объркан, нерешителен, зашеметен, не знаеше що да отговори.
Обаче нямаше ни най-малко съмнение, че благородната постъпка на Джеймз Бърбанк бе донесла на плантацията нещастие и разорение. Материалните щети явно възлизаха на значителна сума. Нищо не бе останало от негърските колиби, разрушени след опустошаването им от грабителите. От дъскорезниците и работилниците се виждаха само пепелища, следи от пожара, от който още се вдигаше сивкав дим. На мястото на складовете, където се съхраняваха вече нарязани греди и дъски, на мястото на фабриките с машини за влачене на памука, на хидравличните преси за опаковането му на бали, на машините за обработка на захарната тръстика стърчаха само почернели стени, готови да рухнат, а там, където се бяха издигали някога фабричните комини, имаше само купища почервенели от огъня тухли. Из кафеените плантации, оризищата, зеленчуковите градини, в помещенията за домашните животни опустошението беше пълно, като че глутница диви зверове бе върлувала дълги часове из богатото имение! Мистър Пери не можеше да сдържа възмущението си пред тази печална гледка. Гневът му се изразяваше в заканителни думи. Пигмалион никак не беше спокоен, като виждаше какви свирепи погледи му хвърля управителят. Затова накрая го заряза, за да се върне в Касъл Хаус й както каза, „да обмисли по-спокойно предложението на управителя да се продаде“. И вероятно денят не му стигна за тези размишления, защото до вечерта още не бе взел никакво решение по този въпрос.