Такива бяха новините, които научи Джеймз Бърбанк към шест часа вечерта, когато се върна след оглед по левия бряг на реката.
Някакъв жител на околията Пътнам беше убеден, че е открил следи от отвличането във вътрешността на едно островче по Сент Джонс, на няколко мили над Черния залив. Предишната нощ на този човек му се счуло нещо като отчаян вик, та бе дошъл да съобщи това на Джеймз Бърбанк. Освен туй индианецът Скуамбо, най-довереният приятел на Тексар, бе забелязан из тия краища със скифа си. В появяването на индианеца нямаше никакво съмнение, тази подробност бе дори потвърдена от един пътник от „Шенън“, който се връщаше в Сент Огъстин и през тоя ден слезе на пристана на Кемдлис Бей.
Това беше достатъчно на Джеймз Бърбанк, за да се впусне по тази следа. Той и Едуард Керъл, придружени от двама негри, скочиха в една лодка и поеха нагоре по реката. Те стигнаха бързо до посоченото островче и го претърсиха грижливо, след като се бяха отбили в няколко рибарски колиби, които им се сториха отдавна напуснати. Из почти непроходимите гори на вътрешността нямаше никаква следа от хора. По бреговете не се забелязваше нищо, което да показва, че там е спирала лодка. Скуамбо не се виждаше никъде; дори и да е бродил около това островче, по всяка вероятност не е слизал там.
Така че и тази обиколка, както много други, остана безрезултатна. Трябваше да се връщат в плантацията, убедени, че и тоя път са вървели по лъжлива следа.
Същата вечер Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл, събрали се отново в хола, разговаряха за тези безполезни дирения. Към девет часа, след като остави мисис Бърбанк по-скоро задрямала, отколкото заспала в стаята си, мис Алис се присъедини към тях и узна, че и този последен опит не е дал никакъв резултат.
Нощта обещаваше да бъде много тъмна. Луната в първата си четвъртина вече бе изчезнала зад хоризонта. Дълбока тишина обгръщаше Касъл Хаус, плантацията, цялото речно корито. Неколцината негри, настанили се в пристройките, вече заспиваха. Тишината се нарушаваше само от далечните викове и от експлозиите на фойерверки, които долитаха от Джексънвил, където се чествуваше с голям шум успехът на конфедералистите.Всеки път, когато тези шумове стигаха до хола, сякаш нов удар се стоварваше върху семейство Бърбанк.
— Все пак трябва да се разбере какво е положението — каза Едуард Керъл — и да се провери дали федералистите са се отказали от плановете си спрямо Флорида!
— Да, трябва! — отвърна мистър Стенърд. — Не можем да живеем в такава неизвестност!…
— Е, добре — обади се Джеймз Бърбанк. — още утре ще отида във Фернандина… и там ще се осведомя…
В този момент на главния вход на Касъл Хаус, откъм алеята, водеща към река Сент Джонс, се почука леко.
Мис Алис извика и се втурна към тази врата. Джеймз Бърбанк понечи да спре девойката, но не успя. И тъй като още не бяха отговорили, почука се повторно, този път по-силно.
XIII. В ТЕЧЕНИЕ НА НЯКОЛКО ЧАСА
Джеймз Бърбанк пристъпи към прага. Той не очакваше никого. Може би от Джексънвил идеше някаква важна новина, която Джон Брюс носеше от името на приятеля му мистър Харви?
Почука се за трети път с по-нетърпелива ръка.
— Кой е? — попита Джеймз Бърбанк.
— Аз съм! — чу се отговор.
— Гилбърт! — извика мис Алис.
Тя не беше се излъгала. Гилбърт в Кемдлис Бей! Гилбърт се явяваше сред близките си, щастлив, че ще прекара няколко часа с тях, сигурно без да знае нищо за сполетелите ги нещастия!
За миг младият лейтенант се озова в прегръдките на баща си.
Един човек, който го придружаваше, се огледа за последен път назад и затвори внимателно вратата.
Това беше Марс, мъжът на Зерма, преданият матрос на младия Гилбърт Бърбанк.
След като прегърна баща си, Гилбърт се обърна. После, забелязвайки мис Алис, улови ръката й и я стисна с неудържима нежност.
— А майка ми! — извика той. — Къде е майка ми? Вярно ли е, че е на смъртно легло?
— Нима знаеш, синко? — откликна Джеймз Бърбанк.
— Знам всичко — за опустошаването на плантацията от джексънвилските бандити, за нападението срещу Касъл Хаус, за майка ми… може би мъртва!
Присъствието на младия човек в този край, където беше изложен лично на толкова опасности, сега се обясняваше.
Ето какво се бе случило.
Предишния ден няколко канонерки от ескадрата на комодор Дюпон бяха влезли в устието на Сент Джонс. След като се придвижиха нагоре по реката, по принуда те спряха пред плитчината на четири мили под Джексънвил. Няколко часа по-късно някакъв човек :, представящ се за един от пазачите на фара Пабло, се качи на канонерката на Стивънс, на която Гилбърт служеше като старшипомощник. Там този човек разправи за всичко, което се бе случило в Джексънвил, както и за нахлуването в Кемдлис Бей, за прогонването на негрите и за отчаяното положение на мисис Бърбанк. Можем да си представим какво почувствува Гилбърт, като чу разказа за тези плачевни събития.