Ала конфедералистите тържествуваха твърде прибързано. Тези новини, вече известни в Северна Флорида, Гилбърт допълни със слухове, които се носели точно когато напущал канонерката на капитан Стивънс.
вторият ден на морската битка при Хемптън Роудс бил всъщност твърде различен от първия. Сутринта на 9 март, когато „Вирджиния“ се готвела да нападне „Минесота“, една от двете федерални фрегати, й се изпречил враг, чието присъствие дори не подозирала. Странен плавателен съд, откъснал се от фланга на фрегатата, „тенекия за сирене, поставена на сал“, както се изразявали конфедералистите. Тази „тенекия за сирене“ се оказал „Монитър“, командуван от лейтенант Уордън. Той бил изпратен по тия места да унищожи батареите на Потомак. Стигнал през нощта до устието на Джеймз Ривър, лейтенант Уордън чул оръдията от Хемптън Роудс и повел „Монитър“ към полесражението.
Застанали на десет метра една от друга, в продължение на четири часа двете страшни военни машини се обстрелвали и се блъскали, но без особен резултат. Най-после „Вирджиния“, улучена под водолинията и заплашена да потъне, била принудена да побегне по посока на Норфолк. „Монитър“, който девет месеца по-късно сам потънал, удържал пълна победа над своя противник. Благодарение на него федералното правителство възвърнало изцяло господството си над водите на Хемптън Роудс.
— Не, татко — каза Гилбърт, завършвайки разказа си, — нашата ескадра не е изтеглена на север. Шестте канонерки на Стивънс са закотвени пред плитчината в Сент Джонс. Повтарям ви, най-късно до три дни ние ще бъдем господари на Джексънвил.
— Ето. виждаш ли, Гилбърт — каза мистър Бърбанк, — значи трябва да почакаш и да се върнеш на кораба си! Но когато пътуваше към Кемдлис Бей, не се ли страхуваше, че може да те следят?
— Не, татко — отговори младият лейтенант. — Ние с Марс навярно сме се промъкнали незабелязано.
— А кой е този човек, който дошъл да ти съобщи за случилото се в плантацията, за пожара, грабежа, болестта на майка ти?
— Каза ми, че бил от пазачите, прогонени от фара Пабло, и че идвал да предупреди капитан Стивънс за опасността, на която са изложени северняците в тази част от Флорида.
— Но не е знаел, че си на канонерката?
— Не, и дори това като че ли много го учуди — отвърна младият лейтенант. — Но защо ми задаваш тези въпроси, татко?
— Защото продължавам да се опасявам от някаква клопка на Тексар. Той не само подозира, но и знае, че ти служиш във федералната флота. Може да е разбрал, че си под командуването на капитан Стивънс. Ако е искал да те примами тук…
— Не бойте се от нищо. татко. Ние дойдохме в Кемдлис Бей, без никой да ни забележи, когато се движехме нагоре по реката, и същото ще бъде, когато се спуснем обратно по нея…
— И се върни на кораба си, без да се отбиваш другаде!
— Както ти обещах, татко. Още преди да се съмне, ще бъдем с Марс на борда.
— В колко часа ще тръгнете?
— Когато започне отливът, тоест към два и половина часа сутринта.
— Кой знае? — намеси се пак мистър Керъл. — Може би няма да се наложи канонерките на Стивънс да чакат още три дни пред плитчината на Сент Джонс?
— Да, стига вятърът от морето да се засили и водата над плитчината да се вдигне достатъчно високо — отговори младият лейтенант. — Ах, дано да се разрази буря, да задуха силно! Да се справим най-после с тези мерзавци! А тогава…
— Аз ще убия Тексар — повтори Марс.
Беше малко след полунощ. Гилбърт и Марс трябваше да напуснат Касъл Хаус чак след два часа, защото се налагаше да изчакат отлива, който щеше да им позволи да се върнат при флотилията на капитан Стивънс. Мракът беше много дълбок и имаше голяма вероятност да се измъкнат незабелязано, макар че много лодки имаха за задача да следят течението на Сент Джонс под Кемдлис Бей.
Тогава младият офицер се качи при майка си. Той завари мис Алис седнала в горния край на леглото й. Мисис Бърбанк, сломена от последното усилие, което бе направила, беше изпаднала в нещо като болезнен унес, ако се съди по риданията, които се изтръгваха от гърдите й.
Гилбърт не искаше да нарушава това състояние на вцепененост, в което имаше повече отпадналост, отколкото сън. Той седна до леглото, след като мис Алис му даде знак да не говори. Там те бдяха мълчаливо над тази клета жена, на която може би предстояха още много нещастия! Нужни ли бяха думи, за да изразят мислите си? Не! Терзаеше ги една и съща мъка и се разбираха, без да си казват нищо, говореха със сърцата си.
Най-после настъпи часът да напуснат Касъл Хаус. Гилбърт протегна ръка на мис Алис и двамата се надвесиха над мисис Бърбанк, която не можеше да ги види с полузатворените си очи.