После Гилбърт прилепи устни до челото на майка си. Младата девойка също искаше да я целуне. Мисис Бърбанк потръпна болезнено, но не видя как синът й излезе, нито мис Алис, която го последва, за да се сбогува с него.
Тя и Гилбърт слязоха при Джеймз Бърбанк и приятелите му, които продължаваха да стоят в хола.
В този момент там влезе Марс, който бе ходил да огледа околностите на Касъл Хаус.
— Време е да тръгваме — каза той.
— Да, Гилбърт — проговори Джеймз Бърбанк. — Тръгвай! Ще се видим в Джексънвил…
— Да, в Джексънвил, и то още утре, ако приливът ни позволи да минем през плитчината. Що се отнася до Тексар…
— Той ни трябва жив! Не забравяй, Гилбърт!
— Да! Жив!
Младият човек прегърна баща си, стисна ръцете на чичо си Керъл и на мистър Стенърд.
— Хайде, Марс — каза той.
Поемайки по десния бряг на реката, все покрай плантацията, двамата вървяха бързо в продължение на половин час. По пътя си не срещнаха никого. Когато стигнаха до мястото, където бяха скрили лодката си, в гъстите тръстики, те се качиха на нея и навлязоха в течението, което ги понесе бързо към плитчината на Сент Джонс.
XIV. ПО СЕНТ ДЖОНС
По това време реката беше пуста в тази част от своето течение. Никаква светлинка не се показваше на отсрещния бряг. Светлините на Джексънвил бяха скрити зад завоя, образуван от залива Кемдлис, който се закръгляше на север. Над реката се издигаше само тяхното отражение и обагряше най-долния слой облаци.
Макар че нощта беше тъмна, лодката се насочи без затруднение към плитчината. Тъй като никакви изпарения не се вдигаха от водите на Сент Джонс, тя лесно можеше да бъде проследена и подгонена, ако я причакаше някоя лодка на конфедералистите, но според Гилбърт и спътника му това беше малко вероятно.
И двамата пазеха дълбоко мълчание. Вместо да се спуснат по тази река, те предпочитаха да я прекосят, за да отидат да търсят Тексар чак в Джексънвил и да се срещнат лице срещу лице с него. А после, като поемат отново срещу течението на Сент Джонс, щяха да претърсят всички гори, всички заливчета по нейните брегове. И там, където мистър Джеймз Бърбанк не бе сполучил, възможно беше те да успеят. И все пак благоразумието налагаше да чакат. Когато федералистите завладееха Флорида, Гилбърт и Марс щяха да могат да действуват срещу испанеца с по-големи вероятности за успех. Впрочем дългът им повеляваше да се върнат преди зори във флотилията на капитан Стивънс. Ако минаването през плитчината станеше осъществимо по-скоро, отколкото се очакваше, младият лейтенант трябваше да бъде на бойния си пост, а Марс — на своя, за да прекара като лоцман канонерката през това място, чиято дълбочина знаеше по всяко време — както при прилив, така и при отлив.
Марс, седнал на кърмата на гига, размахваше енергично греблото. Пред него Гилбърт наблюдаваше внимателно горното течение на реката, готов да сигнализира за всяка появила се пречка или опасност — лодка или плаващ дънер. След като се отдалечи косо от десния бряг, за да стигне до средата на реката, леката лодчица трябваше само да следва течението, по което щеше да върви сама. Дотогава беше достатъчно Марс да я тласка с движение на ръката наляво или надясно, за да спазва нужната посока.
Безспорно по-добре беше да не се отдалечава от сянката на дърветата и високите тръстики, обграждащи десния бряг на Сент Джонс. Като плаваше под покрова от гъсти клони, имаше по-малка опасност да бъде забелязан. Но недалеч от плантацията един твърде остър завой на брега отклонява течението към другия бряг. Там се образува силен водовъртеж, който би затруднил извънредно много плаването на гига, забавяйки го. Затова Марс, като не виждаше нищо подозрително надолу, предпочете да се остави да бъде носен от силното течение в средата, спускащо се бързо към устието. От малкото пристанище на Кемдлис Бей до мястото под плитчината, където беше закотвена флотилията, имаше четири-пет мили. С помощта на отлива и тласъка на яките ръце на Марс гигът можеше да ги измине благополучно за два часа. Така щеше да се върне, преди първите лъчи на зората да осветят повърхността на Сент Джонс.
Четвърт час след като се качиха на лодката, Гилбърт и Марс се намираха вече в средата на реката. Тук те се убедиха, че макар скоростта им да беше значителна, посоката на течението ги отнасяше към Джексънвил. Може би несъзнателно Марс я тласкаше на тази страна, сякаш нещо неудържимо ги привличаше натам. Обаче трябваше да се избягва това проклето място, подстъпите на което сигурно се охраняваха по-строго, отколкото средната част на Сент Джонс.