Вярно, по-нататък водовъртежът вече не се усещаше. Сега имаше доста силно течение покрай брега, а не по посока на фарватера. Ако лодката заобиколеше благополучно този нос, тя щеше бързо да бъде довлечена до плитчината и за кратко време да стигне до мястото, където стоеше на котва капитан Стивънс.
И тъй, Марс се промъкваше покрай брега с крайна предпазливост. Очите му, следейки долното течение на реката, се мъчеха да проникнат в мрака. Движеше се колкото е възможно по-близо до брега, борейки се с водовъртежа, който беше още твърде силен от другата страна на носа. Греблото се огъваше в яките му ръце, а Гилбърт, обърнат назад, непрекъснато оглеждаше повърхността на Сент Джонс.
Ала лека-полека гигът се приближаваше към носа. Още няколко минути и щеше да стигне края му, който се проточваше във формата на тънка пясъчна коса. До него оставаха не повече от двайсет и пет-тридесет ярда, когато внезапно Марс се спря.
— Уморен ли си? — запита младият лейтенант. — Искаш ли да те сменя?
— Не говорете, мистър Гилбърт! — отвърна Марс.
И в същото време с два силни замаха на греблото насочи лодката косо, като че искаше да я блъсне в брега. Щом се приближи на достатъчно разстояние, той веднага се хвана за един от клоните, надвиснали над водата. После, като се притегли към брега, скри лодката под тъмен свод от зеленина. След миг швартовото въже се уви около един от корените на мангрово дърво. Гилбърт и Марс, неподвижни, се озоваха сред такъв мрак, че вече не можеха да се виждат.
Тази маневра трая не повече от десет секунди.
Тогава младият лейтенант улови спътника си за ръката и щеше да го помоли да му обясни тази маневра, но Марс, протягайки ръка през листата, посочи някаква движеща се точка върху най-светлата част на водната повърхност.
Това беше лодка, карана от четирима души. Тя бе заобиколила пясъчната коса и сега се движеше срещу течението така, че да поеме покрай брега над носа.
В този момент една и съща мисъл занимаваше и Гилбърт, и Марс: преди всичко и въпреки всичко да се върнат на своя кораб. Ако лодката им бъдеше открита, те без колебание щяха да скочат на брега, да се промъкнат между дърветата и тичешком по брега да се приближат до плитчината. А когато се съмнеше, щяха да направят всичко, което е по силите на човека, за да се върнат на поста си — било като най-близката канонерка забележеше сигналите им, било като стигнеха до нея с плаване.
Но почти веднага разбраха, че всякакъв път за изтегляне по суша е прекъснат.
Работата е там, че когато лодката се озова на двайсетина фута от зеления свод, се завърза разговор между хората в нея и петима-шестима други, чиито сенки се открояваха между дърветата върху най-високото място на брега.
— Мина ли най-трудното? — подвикнаха от сушата.
— Да — отговориха от реката. — Ала да заобиколиш този нос при отлив, е все едно да се изкачваш по бързей!
— Е, след като слязохме на носа, няма ли да се закотвите на това място?
— Разбира се, сред най-силното течение… Така ще пазим по-добре края на преградата.
— Добре! В това време ние ще следим брега и мисля, че тези негодници трудно ще ни се изплъзнат, освен ако не се наврат в блатото…
— Ами ако вече са се наврели?
— Не! Не може да бъде! Естествено, ще се опитат да се приберат на кораба си, преди да се съмне. А тъй като няма как да минат през линията от лодки, ще се помъчат да се промъкнат по брега, а ние ще ги причакаме там и ще ги спипаме.
Тези няколко фрази бяха достатъчни, за да стане ясно какво се бе случило. За отпътуването на Гилбърт и Марс трябва да е било доложено — в това нямаше никакво съмнение. Докато се движеха нагоре по реката, за да стигнат до пристана на Кемдлис Бей, те бяха успели да се изплъзнат от лодките, натоварени да им препречат пътя. Ала сега, когато реката беше преградена и ги дебнеха на връщане, щеше да бъде много трудно, ако не и невъзможно, да се доберат до мястото, където бяха закотвени канонерките.
Изобщо при това положение гигът се намираше между два огъня — хората от лодката и техните току-що слезли на носа другари. Така че беше вече невъзможно да избягат нито като се спуснат по реката, нито като вървят по този тесен бряг, притиснат между водите на Сент Джонс и крайбрежните блата.
Така Гилбърт разбра, че пътуването му по Сент Джонс е било забелязано. Но може би не знаеха, че той и спътникът му са слезли в Кемдлис Бей и че единият от тях е синът на Джеймз Бърбанк, офицер от федералната флота, а другият — моряк. За нещастие не беше така. Щом чу последните фрази, които тези хора си размениха, младият лейтенант вече не се съмняваше в застрашаващата го опасност.