Къде отиде? Не се знае. Във всеки случай през тази нощ, на 3 срещу 4 март, не се върна в Джексънвил. Видяха го там едва след двайсет и четири часа. Какво бе станало с него през това необяснимо отсъствие, което той дори не си направи труда да обясни? Никой не би могъл да каже. То обаче можеше да го постави в неудобно положение, когато бъдеше обвинен, че е участвувал в отвличането на Ди и Зерма. Съвпадението на това отвличане с изчезването му можеше само да му навреди. Както и да е. той се върна в Джексънвил чак сутринта на 5-и, за да вземе необходимите за отбраната на южняците мерки. Както видяхме, така бе имал достатъчно време, за да устрои клопка на Гилбърт Бърбанк и да председателствува Комитета, който щеше да осъди на смърт младия офицер.
Във всеки случай едно е сигурно: че Тексар не беше в лодката, карана от Скуамбо, която приливът носеше в мрака срещу течението на реката, над Кемдлис Бей.
Разбирайки, че виковете й вече не могат да бъдат чути по пустите брегове на Сент Джонс, Зерма млъкна. Седнала на кърмата, тя държеше Ди здраво в прегръдките си.
Уплашеното момиченце не издаваше нито звук. То се притискаше до гърдите на метиската, гушеше се в гънките на наметалото й. Само един-два пъти от устните му се отрониха няколко думи:
— Мамо!… Мамо!… Добра ми Зерма!… Страх ме е!… Страх ме е!… Искам да видя мама!…
— Добре, миличкото ми!… — отвърна Зерма. — Ще я видим!… Не бой се от нищо!… Нали съм с теб!
В същото време обезумялата мисис Бърбанк вървеше по десния бряг на реката и напразно се мъчеше да настигне лодката, която отнасяше дъщеря й към другия бряг.
Мракът бе станал непрогледен. Запалените из имението пожари започваха да гаснат сред трясъка на експлозиите. От трупащия се на север дим само от време на време лумваха пламъци, които се отразяваха върху повърхността на реката като кратки светкавици. После всичко потъваше отново в тишина и мрак. Лодката се движеше по средата на реката, чиито брегове вече не се виждаха. Дори сред море тя не би била така откъсната, така самотна.
Към кой залив се насочваше лодката, управлявана от Скуамбо? Това трябваше да се разбере преди всичко друго. Би било безполезно да разпитват индианеца. Затова Зерма се мъчеше да се ориентира сама — трудна работа в тази непрогледна тъмнина, докато Скуамбо продължаваше да кара по средата на Сент Джонс.
Приливът започваше и с помощта на греблата на двамата негри лодката се носеше бързо към юг.
А колко наложително беше Зерма да остави някаква диря по пътя си, за да улесни търсенията на своя господар! Ала по реката това беше невъзможно. По суша къс от наметалото й, оставен на някой храст, би представлявал първият жалон на следата, която, веднъж открита, можеше да бъде проследена докрай. Но ще има ли полза да пусне по течението някакъв предмет, принадлежащ на момиченцето или на нея? Имаше ли надежда, че по някаква случайност този предмет ще попадне в ръцете на Джеймз Бърбанк? Не можеше да разчита на това; трябваше само да разбере на кое място по Сент Джонс ще спре лодката.
Така изтече един час. Скуамбо не бе проронил нито дума.
Двамата негри гребяха мълчаливо. Никаква светлинка не се забелязваше по бреговете, нито в къщите, нито между дърветата, чиято тъмна завеса се очертаваше смътно в мрака.
Докато се озърташе наляво-надясно, готова да се възползува и от най-малкия ориентир, Зерма мислеше само за опасностите, на които беше изложено момиченцето. За тия, които застрашаваха самата нея, не се безпокоеше. Всичките й страхове бяха насочени към това дете. Тексар беше истинският организатор на отвличането. По този въпрос не можеше да има никакво съмнение. Тя бе познала испанеца, който стоеше на пост в залива Марино с намерение или да се промъкне в Касъл Хаус, като мине през тунела, или да причака защитниците му в момента, когато се опитат да избягат през този ход. Ако Тексар не бе действувал толкова прибързано, сега в ръцете му щяха да бъдат не само Ди и Зерма, но и мисис Бърбанк и Алис Стенърд. Той не бе ръководил лично хората от милицията и шайката грабители вероятно защото смяташе, че по-лесно ще залови семейство Бърбанк в залива Марино.
Във всеки случай Тексар не можеше да отрече, че е участвувал пряко в отвличането. Защото Зерма бе произнесла, извикала неговото име. А мисис Бърбанк и мис Алис непременно са го чули.
По-късно, когато дойде часът на възмездието, когато испанецът ще трябва да отговаря за престъпленията си, той не ще има възможност да се позове на съмнителните алибита, които винаги досега му бяха помагали да се отърве.