Индианецът се изправи до нея. В едната си ръка държеше дълъг двуостър нож. С другата бе сграбчил момиченцето, което Зерма напразно се опитваше да отскубне.
— Извикаш ли — каза той, — ще те убия!
Ако трябваше да пожертвува живота си, Зерма не би се поколебала. Но тъй като ножът на индианеца застрашаваше детето, замълча. Пък и от палубата на парахода не можеше да се види нищо от това, което ставаше в лодката.
Параходът идваше от Пиколата, където бе взел милиционерски отряд, за да го закара в Джексънвил в подкрепа на южняшките войски, които трябваше да попречат на завземането на реката.
Един офицер, който се бе навел в този момент от мостика, заразпитва индианеца. Ето какъв разговор се завърза помежду им:
— Къде отивате?
— В Пиколата.
Зерма запомни това име, смятайки, че Скуамбо няма интерес да разкрива къде отива в действителност.
— А откъде идвате?
— От Джексънвил.
— Има ли нещо ново?
— Няма.
— Нищо ли не се чува за флотилията на Дюпон?
— Нищо.
— Няма ли никакви новини след нападението срещу Фернандина и форт Клинч?
— Няма.
— И нито една канонерка не е навлизала в проливите на Сент Джонс?
— Нито една.
— На какво се дължат светлините, които видяхме, и гърмежите, които чухме от север, докато бяхме закотвени и чакахме прилива?
— През тази нощ е извършено нападение срещу плантацията Кемдлис Бей.
— От северняците ли?
— Не! От джексънвилската милиция. Собственикът решил да се възпротиви срещу разпорежданията на Комитета…
— Добре, добре!… Сигурно става дума за Джеймз Бърбанк… отявлен аболиционист!…
— Точно така.
— И как завърши тази работа?
— Не знам… Видях това на минаване… Стори ми се, че всичко беше в пламъци!
В този миг от устните на детето се изтръгна слаб вик… Зерма сложи ръка на устата му точно когато пръстите на индианеца се приближаваха до шията му. Офицерът, застанал на мостика на парахода, не бе чул нищо.
— С оръдия ли е стреляно срещу Кемдлис Бей? — запита той.
— Мисля, че не.
— На какво се дължат тогава трите гърмежа, които чухме? Те като че ли идеха откъм Джексънвил.
— Не мога да ви кажа.
— Значи Сент Джонс е още свободна от Пиколата до устието й?
— Напълно свободна, и можете да се спуснете по нея без никаква опасност от канонерките.
— Чудесно… Карай!
Командата бе предадена в машинното отделение и параходът беше готов да потегли отново.
— Ще позволите ли да запитам нещо? — обърна се Скуамбо към офицера.
— Какво?
— Нощта е много тъмна… Не мога да се ориентирам… Бихте ли могли да ми кажете къде се намирам?
— Срещу Черния залив.
— Благодаря.
Когато лодката се отдалечи на няколко разтега, колелата на парахода запляскаха по повърхността на реката. Той изчезна малко по малко в мрака, оставяйки подире си дълбока водна бразда, образувана от ударите на мощните му колела.
Скуамбо, сега останал сам сред реката, седна отново на кърмата на лодката и даде заповед да гребат. Той вече знаеше къде се намира и като зави надясно, се устреми към дъгообразния бряг. в дъното на който беше разположен Черният залив.
Зерма вече не се съмняваше, че индианецът се готви да се скрие в това толкова труднодостъпно място, но каква полза, че знаеше?
Как да съобщи на господаря си и как да се предприеме дирене сред този непроходим лабиринт? Впрочем дори и оттатък залива горите на околията Дювал даваха големи възможности да се изплъзнат от преследвачите, в случай че Джеймз Бърбанк и хората му успееха да проникнат през лагуната. Тази западна част на Флорида представляваше все още затънтен край, където би било почти невъзможно да се открие някаква следа. Пък и щеше да бъде неблагоразумно да навлиза човек в тази местност.
Семинолите, които бродеха из тия гористи или блатисти земи, бяха също опасни. Те ограбваха с удоволствие пътниците, попаднали в ръцете им, и ги избиваха при опит за съпротива.
Дори напоследък в горната част на околията, малко на северозапад от Джексънвил, се бе случило едно необикновено събитие, за което се говореше много.
Дванайсетина флоридци, които тръгнали по крайбрежието към Мексиканския залив, били нападнати ненадейно от едно племе семиноли. Те не били избити до крак само благодарение на това, че не оказали никаква съпротива, пък и тя била безполезна при съотношение десет срещу един.
Нападателите претърсили основно тези почтени хора и им отнели всичко, което притежавали, дори дрехите. Нещо повече, като ги заплашили със смърт, те им забранили да се мяркат повече из тия земи, за които индианците продължават да претендират, че са изцяло тяхно владение. И за да бъдат разпознати, в случай че нарушат това разпореждане, вождът на племето си послужил с едно много просто средство: наредил да татуират на ръката на всеки от тях особен знак, незаличим белег, направен със сока на едно багрилно растение и с върха на игла. След това пуснали флоридците, без да ги подлагат на каквито и да било други безчинства. Те се върнали в плантациите на север в твърде окаяно, състояние — дамгосани, така да се каже, с герба на индианското племе и разбира се, не особено петимни да попаднат отново в ръцете на тези семиноли, които този път щели да ги изколят безмилостно, за да изпълнят заканата си, подпечатана с техния „подпис“.