Във всяко друго време милицията в околията Дювал нямаше да остави безнаказано подобно посегателство. Тя би се впуснала да гони индианците. Но сега си имаше други грижи, а не да предприема нова експедиция срещу тия чергари. Страхът от нахлуване на федералните войски в щата вземаше връх над всичко. Най-важното беше да им се попречи да завладеят Сент Джонс и напояваните от него области.
Затова южняците не можеха да отделят никаква част от силите си, разположени от Джексънвил чак до границата на Джорджия. По-късно щяха да имат достатъчно време да предприемат поход срещу семинолите, одързостени от гражданската война до такава степен, че се осмеляваха да нахлуват в тези северни райони, откъдето се смяташе, че са прогонени завинаги. Тогава щяха не само; да ги натикат в Евърглейдските блата, но и да се опитат да ги изтребят до крак.
Ала дотогава беше опасно да се впуща човек из земите, разположени в западната част на Флорида; ако се наложеше някога Джеймз Бърбанк да предприеме дирения в тази посока, би се прибавила още една опасност към всички ония, с които е съпроводено подобно начинание.
В това време лодката се бе приближила до левия бряг на реката. Сега Скуамбо знаеше, че се намира пред Черния залив, свързан с водите на Сент Джонс, и вече не се страхуваше, че ще заседне в някоя плитчина.
И тъй, след няколко минути лодката навлезе под тъмния свод на дърветата и се озова в още по-гъст мрак, отколкото в самата река. Колкото и да беше свикнал да се ориентира из криволиците на тази лагуна, Скуамбо не би могъл да се оправи при такива условия. Но щом никой вече не можеше да го забележи тук, защо да не си позволи да осветява пътя си? Отсече от едно крайбрежно дърво смолиста клонка, после я запали на носа на лодката. Мъждивата й светлина беше достатъчна за опитното око на индианеца, за да разпознава пътя си. Около половин час той лъкатуши из лабиринта на залива и най-после стигна до островчето с блокхауза. Тук Зерма трябваше да слезе. Капнало от умора, момиченцето спеше в ръцете й. То не се събуди дори когато метиската прекрачи входа на малкото укрепление и бе затворена в едно от страничните помещения.
Зерма зави Ди с някакво одеяло, което се търкаляше в единия ъгъл, и я сложи да легне на нещо, подобно на одър. След това седна до нея да я пази.
II. НЕОБИКНОВЕНА ОПЕРАЦИЯ
На другия ден, 3 март, в осем часа сутринта Скуамбо влезе в стаята, където Зерма бе пренощувала. Той носеше храна — хляб, къс студено месо от дивеч, плодове, кана с доста силна бира, стомна с вода, а също и различни прибори за ядене. Същевременно един от негрите настани в един ъгъл някакъв стар мебел, за да служи за тоалетна масичка и долап, заедно с малко бельо, чаршафи, кърпи и други дребни предмети за нуждите на метиската и на момиченцето.
Ди още спеше. С движение на ръка Зерма помоли Скуамбо да не я буди.
Когато негърът излезе, Зерма се обърна към индианеца и попита шепнешком:
— Какво ще правите с нас?
— Не знам — отговори Скуамбо.
— А какви нареждания сте получили от Тексар?
— Дали Тексар ми ги е дал, или някой друг, това няма значение — отвърна индианецът, — но ще ги чуете и добре ще сторите, ако им се подчините. Докато сте тук, тази стая ще бъде на ваше разположение, а нощем ще ви затваряме отново във вътрешното укрепление.
— А денем?
— Тогава ще можете да се разхождате в двора.
— Докато бъдем тук ли? — повтори Зерма. — А може ли да зная къде сме?
— Където ми е заповядано да ви заведа.
— И докога ще останем тук?
— Казах каквото имах да казвам — отвърна индианецът. — А сега е безполезно да ми говорите. Нищо повече няма да отговоря.
И Скуамбо, комуто, изглежда, наистина бе заповядано да се ограничи само до тази кратка размяна на думи, излезе от стаята, оставяйки метиската сама с детето.
Зерма погледна момиченцето.
В очите й се появиха няколко сълзи — сълзи, които обърса веднага. Когато се събудеше, Ди не биваше да забележи, че е плакала. Детето трябваше да свикне малко по малко с новото си положение — много опасно може би, защото от испанеца трябваше да се очаква всичко.