Заграденото място не беше голямо — около един акър — и се заемаше почти изцяло от блокхауза.
Заобикалящата го ограда не позволи на Зерма да направи обиколка и да установи местоположението на островчето сред тази лагуна. През старата крепостна врата можа да забележи само, че от съседните островчета го дели доста широк канал с мътна вода. Така че жена и дете твърде трудно биха избягали оттук.
Дори в случай че Зерма успееше да сложи ръка на някаква лодка, как би я измъкнала от този безкраен лабиринт? А и не знаеше, че тукашните пътища са известни само на Тексар и Скуамбо.
Негрите слуги на испанеца никога не напущаха укреплението. Изобщо никога не бяха излизали оттук. Дори не знаеха къде ги държи господарят им. Човек може да разчита само на случайността, за да се добере отново до брега на Сент Джонс или да стигне до блатата. А да се осланя на случайността, значи да се обрече на сигурна гибел.
Впрочем през следващите дни Зерма, като прецени положението, се убеди, че не може да очаква никаква помощ от робите на Тексар.
Те бяха предимно полуоскотели негри, които не вдъхваха особено доверие. Макар че испанецът не ги държеше в окови, все пак те не се чувствуваха по-свободни. Изхранващи се достатъчно с това, което можеше да се намери на островчето, пристрастени към силните напитки, които Скуамбо им раздаваше щедро, определени главно да охраняват блокхауза и в случай на нужда да го бранят, те нямаха никакъв интерес да заменят този начин на съществуване с друг.
Въпросът за робството, който се разискваше само на няколко мили от Черния залив, не ги вълнуваше. Да възвърнат свободата си? За какво им е потрябвала и какво ще правят с нея? Тексар осигуряваше живота им. Скуамбо никак не се отнасяше зле с тях. макар че беше способен да счупи главата на всеки, комуто би хрумнало да я надигне. Те дори и не мислеха за това. Бяха скотове, стоящи по-ниско дори от двата копоя, които обикаляха около укреплението. Всъщност не би било преувеличено да се каже. че тези животни ги превъзхождаха по ум. Те познаваха всички кътчета на залива. Преплаваха многобройните му проливи. Сновяха от островче на островче, водени от чудесен инстинкт, който не допускаше да се заблудят. Лаят им кънтеше понякога чак до левия бряг на реката, а на смрачаване сами се прибираха в блокхауза. Нито една лодка не можеше да проникне в Черния залив, без да бъде незабавно забелязана от тези страшни пазачи. Никой освен Скуамбо и Тексар не можеше да излезе от укреплението, без да рискува да бъде разкъсан от тези подивели потомци на караибските кучета.
Когато Зерма разбра какъв надзор е установен около ограденото място, когато се убеди, че не трябва да очаква никаква помощ от пазачите си, всяка друга, не толкова смела и енергична, колкото нея, би се отчаяла. Ала със Зерма не беше така. Помощ можеше да й дойде само отвън, и то единствено от Джеймз Бърбанк, ако беше свободен да действува, или от Марс, ако метисът узнаеше как бе изчезнала жена му.
В противен случай за спасяването на момиченцето трябваше да разчита само на себе си. И нямаше да се спре пред нищо, за да постигне това.
Напълно изолирана в дъното на тази лагуна, Зерма се виждаше — заобиколена само от свирепи лица. Все пак й се стори, че един от негрите, още млад, я гледа с известно състрадание. Дали тук не се таеше някаква надежда?
Можеше ли да се довери на него, да му обясни къде се намира Кемдлис Бей, да го убеди да избягат, за да се доберат до Касъл Хаус? Едва ли. Пък и Скуамбо сигурно бе забелязал тези прояви на съчувствие от страна на роба, защото не му даваше възможност да се приближава до метиската. И Зерма не го срещна вече при разходките си в ограденото място.
Минаха няколко дни, без да настъпи никаква промяна в положението.
От сутрин до вечер Зерма и Ди имаха пълна свобода да се разхождат. Нощем, макар че Скуамбо не ги заключваше в стаята им, те не можеха да напущат средното помещение. Индианецът никога не им говореше. Затова Зерма се отказа да го разпитва. Той нито за миг не се отделяше от островчето.
Чувствуваше се, че надзорът му не престава нито за минута. Ето защо Зерма насочи всичките си грижи към детето, което настояваше да види майка си.
— Ще дойде! — отговаряше му Зерма. — Имам вест от нея! Баща ти също ще дойде с мис Алис, миличкото ми…
И след този отговор горката жена не знаеше какво друго да измисли.
Тогава се мъчеше да развлече момиченцето, което проявяваше неприсъщ за годините си разум.