Така че Зерма можа да отвори вратата на стаята си и със затаен дъх излезе. Мракът беше непрогледен. Само няколко лъча светлинка се процеждаха от стаята на индианеца.
Зерма се приближи до вратата и надзърна през пролуката на разхлабените дъски.
И това, което видя, беше толкова странно, че изпадна в пълно недоумение.
При все че стаята се осветяваше само от късче смолиста светица, тази светлина беше достатъчна за индианеца, който в този момент се занимаваше с твърде деликатна работа.
Пред него седеше Тексар, свалил кожената си куртка и опънал оголената си лява ръка върху една малка масичка точно под светлината на смолистата свещ. От вътрешната страна на ръката под лакътя беше сложена някаква хартийка с чудновата форма и продупчена на три места. С тънка игла Скуамбо бодеше кожата му на всяко място, отбелязано от дупчиците на хартията. Индианецът извършваше татуировка — операция, в която, като семинол, несъмнено беше много вещ. И наистина той я изпълняваше толкова сръчно и леко, че едва докосваше кожата с върха на иглата и испанецът не усещаше ни най-малка болка.
След това Скуамбо махна хартийката; после взе няколко листа от някакво растение, донесено от Тексар, и разтри с тях ръката на господаря си.
Сокът на това растение, проникнал в убодените от иглата места, вероятно причини силен сърбеж на испанеца, който впрочем не беше човек, който би се оплаквал от такава дреболия.
Когато завърши операцията, Скуамбо приближи свещта до татуираното място. Тутакси върху подлакътната кожа на Тексар се открои ясно червеникава рисунка.
Тази рисунка представляваше точно копие на фигурата, образувана от трите дупчици върху хартията. Отпечатъкът беше направен с идеална точност. Той се състоеше от множество пресичащи се линии и изобразяваше една от символичните фигури на семинолската митология.
Този знак не можеше вече да се изтрие от ръката, върху която Скуамбо го бе запечатал.
Зерма бе видяла всичко, но както казахме вече, не разбра нищо. С каква цел се украсяваше Тексар с тази татуировка? Защо му беше нужен този „особен белег“ — да си послужим с израза, употребяван в паспортите? Дали искаше да минава за индианец? Но нито цветът на кожата, нито външният вид му позволяваха това. Не трябваше ли да се търси по-скоро някаква връзка между този белег и дамгата, сложена неотдавна на неколцината флоридски пътници, попаднали в ръцете на шайка семиноли в северната част на околията? И дали чрез него Тексар не искаше отново да докаже някакво съмнително алиби, както много пъти бе успявал досега?
А може би всъщност това беше една от тайните, свързани с личния му живот, която бъдещето щеше да разкрие?
Един друг въпрос безпокоеше Зерма.
Дали испанецът е дошъл в блокхауза само за да се възползува от сръчността на Скуамбо като татуировач? И след тази операция навярно ще напусне Черния залив, за да се върне в северната част на Флорида и разбира се, в Джексънвил, където още властвуват неговите привърженици? Или пък възнамерява да остане в блокхауза до сутринта, да повика метиската и да вземе някакво ново решение за своите пленнички?
В това отношение Зерма скоро се успокои. Когато испанецът ставаше, за да се върне в централното помещение, тя побърза да се прибере в стаята си.
Там, прилепена до вратата, чу няколкото думи, разменени между индианеца и господаря му.
— Отваряй си очите на четири! — каза Тексар.
— Добре — отвърна Скуамбо. — Но ако Джеймз Бърбанк ни постави натясно в Черния залив…
— Повтарям, след няколко дни Джеймз Бърбанк няма вече да бъде опасен. Пък ако стане нужда, знаеш къде да заведеш метиската и детето… там, където трябва да се срещнем.
— Добре, господарю — повтори Скуамбо, — но трябва да се пазим, в случай че Гилбърт, синът на Джеймз Бърбанк, и Марс, мъжът на Зерма, може…
— Няма да минат и два дни и ще ги пипна — отговори Тексар, — а когато бъдат в ръцете ми…
Зерма не чу края на тази фраза, така злокобна за мъжа й, за Гилбърт.
В това време Тексар и Скуамбо излязоха от укреплението и вратата се затвори подире им.
След няколко минути скифът, управляван от индианеца, отплава от островчето, запровира се през тъмния лабиринт на лагуната и се приближи до една лодка, която чакаше испанеца там, където заливът се съединяваше със Сент Джонс. Тогава Скуамбо се раздели с господаря си, който му даде последни заръки. После Тексар, Понесен от отлива, се заспуща бързо към Джексънвил.