В това време, провирайки се през тълпата, която ставаше все по-гъста и по-гъста, мис Алис и Харви се насочваха към главния площад. Как щяха да успеят да проникнат в залите на съда? Нямаха представа. А щом се озовяха там, как щяха да се доберат до Тексар? Не знаеха. Ако испанецът научи, че Алис Стенърд желае да се види с него, дали няма да се избави от една неудобна просителка, като нареди да я арестуват и задържат, докато се изпълни екзекуцията на младия лейтенант? Но девойката дори не искаше да мисли за такава вероятност. Да се добере до Тексар, да изтръгне от него помилването на Гилбърт — никаква опасност за самата нея не можеше да я отклони от тази цел.
Когато тя и мистър Харви стигнаха площада, те се озоваха сред още по-възбудена тълпа. Викове раздираха въздуха, отвред кънтяха крясъци, от група на група се подхвърляше зловещата дума: „Смърт!… Смърт!…“
Мистър Харви узна, че от един час Комитетът има съдебно заседание. Обзе го страшно предчувствие — предчувствие, което скоро щеше да се сбъдне! Всъщност Комитетът съдеше Джеймз if Бърбанк като съучастник на сина си Гилбърт по обвинение, че е поддържал връзки с федералната армия. За същото престъпление вероятно щеше да се произнесе и същата присъда. Така омразата на Тексар към семейство Бърбанк щеше да получи своето пълно удовлетворение!
Тогава Харви реши да не отива по-нататък. Той се опита да поведе Алис Стенърд със себе си. Тя не трябваше да бъде свидетелка на насилията, на които тази сган изглеждаше склонна да се отдаде, когато осъдените излезеха от съда след произнасянето на присъдата. Пък и сега не беше подходящ момент да се застъпват за тях пред испанеца.
— Елате, мис Алис — каза мистър Харви, — елате! Ще се върнем, когато Комитетът…
— Не! — възрази мис Алис. — Искам да застана между обвиняемите и техните съдии…
Решителността на девойката беше такава, че мистър Харви загуби надежда да я разколебае. Мис Алис тръгна напред. Придружителят й бе принуден да я следва. Макар и толкова гъста, навалицата й отвори път — може би някои я познаха. В ушите й екнаха още по-страшни викове „Смърт!“ Ала нищо не бе в състояние да я спре. Така тя стигна до вратата на съда.
На това място тълпата беше още по-развълнувана — не като вълнение след буря, а като това, което я предшествува. От нея можеха да се очакват най-страшни изстъпления.
Внезапно навън рукна с шум публиката, която бе изпълвала заседателната зала. Крясъците се засилиха. Присъдата бе току-що прочетена.
Джеймз Бърбанк, подобно на Гилбърт, беше осъден за същото мнимо престъпление на същото наказание. Баща и син щяха да паднат от един и същи екзекуционен взвод.
— Смърт! Смърт! — ревеше побеснялата сган.
В този момент Джеймз Бърбанк се показа на най-горните стъпала. Той беше спокоен и хладнокръвен. Кресльовците от тълпата удостои само с презрителен поглед.
Заобикаляше го милиционерски отряд, който имаше заповед да го закара обратно в затвора.
Ала не беше сам.
До него вървеше Гилбърт.
Измъкнат от килията, където чакаше часа на екзекуцията, младият офицер бе доведен пред Комитета на очна ставка с Джеймз Бърбанк. Бащата бе могъл само да потвърди думите на сина си, който уверяваше, че е дошъл в Касъл Хаус единствено да се види за последен път с умиращата си майка. Обвинението в шпионаж би трябвало да отпадне от само себе си пред това твърдение, ако делото не беше загубено предварително. Така че срещу двамата невинни бе издадена една и съща присъда — присъда, наложена от лично отмъщение и произнесена от пристрастни съдии.
В това време тълпата напираше към осъдените. Милицията с голяма мъка успяваше да им пробива път през площада пред съда.
Изведнъж настъпи някакво раздвижване. Мис Алис се бе втурнала към Джеймз и Гилбърт Бърбанк.
Изненадана от тази неочаквана намеса на девойката, тълпата неволно се отдръпна.
— Алис!… — извика Гилбърт.
— Гилбърт!… Гилбърт!… — шепнеше Алис Стенърд, падайки в обятията на младия офицер.
— Алис, защо си тук? — запита Джеймз Бърбанк.
— За да издействувам помилването ви!… Да моля вашите съдии!… Милост… Пощадете ги!