— Не вярвам — отговори офицерът. — Дюпон разполага с десантни части колкото да завземе града, а очевидно целта му е да блокира цялото крайбрежие от устието на Сент Джонс до последните заливчета на Флорида. Така че няма защо да се страхуваме от тази страна, Тексар.
— Значи остава само една опасност: да ни създаде неприятности флотилията на Стивънс, ако успее да мине през плитчината, пред която се е спряла от три дни…
— Безспорно, но този въпрос ще се реши след няколко часа. В края на краищата може би единствената цел на федералистите е да затворят долното течение на реката, за да прекъснат всякаква връзка между Сент Огъстин и Фернандина? Повтарям, Тексар, за северняците в този момент е важно не толкова да завземат Флорида, колкото да попречат на военната контрабанда, която се върши през южните морски пътища. Вероятно експедицията им няма друга цел. Иначе войските, които от десетина дни владеят остров Амелия, щяха вече да се придвижат към Джексънвил.
— Може би имате право — отвърна Тексар. — Но това няма значение! Аз чакам с нетърпение въпросът с плитчината да се реши окончателно.
— Това ще стане още днес.
— Ами ако канонерките на Стивънс се закотвят пред пристанището, какво ще правите?
— Ще изпълня дадената ми заповед — ще изтегля милицията във вътрешността, за да избягна всякакъв досег с федералистите. Нека завладеят градовете в околията! Няма да могат да ги задържат задълго, защото ще бъде прекъсната връзката им с Джорджия и двете Каролини и ние ще съумеем да си ги възвърнем!
— Само че — възрази Тексар, — ако междувременно завземат Джексънвил дори само за един ден, можем да очакваме репресии от тяхна страна… Всички тия така наречени честни хора, тия богати плантатори, тия противници на робовладелството ще се върнат на власт и тогава… Не, няма да допуснем това!… Вместо да изоставим града, по-добре да…
Испанецът не доизказа мисълта си, но тя лесно се подразбираше. Той нямаше да предаде града на федералистите — това значеше да го върне в ръцете на управниците, свалени от градската сган. По-добре да го изгори и може би вече бе взел мерки за такова унищожение. Тогава той и хората му щяха да се изтеглят с милицията, да намерят сред блатата на Юга недостъпни убежища, където ще изчакат развоя на събитията.
Но, повтаряме, до това можеше да се стигне само в случай че канонерките минеха през плитчината, а бе настъпил моментът този въпрос да се реши окончателно.
И наистина, към пристанището вече се тълпеше гъста навалица. Само за миг кейовете се задръстиха с народ. Екнаха още по-оглушителни викове.
— Канонерките минават!
— Не, не мърдат от мястото си!
— Има прилив!…
— Опитват се да минат под пълна пара!
— Вижте!… Вижте!…
— Няма съмнение! — каза комендантът на милицията. — Става нещо!… Гледайте, Тексар!
Испанецът не отговори. Очите му не се откъсваха от долното течение на реката, от чертата на хоризонта, образувана от върволицата лодки, закотвени напряко на реката. На половин миля по-нататък стърчаха мачтите и комините на канонерките на капитан Стивънс. От тях се вдигаше гъст дим, който, подхванат от засилващия се вятър, се разстилаше чак до Джексънвил.
Очевидно Стивънс, възползувайки се от прилива, искаше да мине, засилвайки парата, както се казва, „до пръсване“. Дали ще успее? Ще намери ли достатъчно дълбока вода над плиткото дъно дори с риск да го застърже с кила на канонерките си? Всичко това предизвикваше силно вълнение сред целия този народ, насъбрал се на брега на Сент Джонс.
На едни им се струваше, че виждат нещо, други не виждаха и коментарите ставаха все по-оживени.
— Напреднаха с половин кабелт!
— Не! Не са помръднали, изглежда, все още са закотвени!
— Ето, една се движи!
— Да, но се е обърнала напряко и се върти на място, защото водата е плитка!
— Ух, какъв пушек!
— И всичките каменни въглища на Съединените щати да изгорят, пак няма да минат!
— А ето че водата започва да спада!
— Ура за Юга!
— Ура!
Този опит на флотилията трая около десет минути — десет минути, които се сториха дълги на Тексар, на привържениците му, на всички, свободата или животът на които щяха да бъдат застрашени от завземането на Джексъквил. Те не знаеха дори какво да правят, тъй като разстоянието беше твърде голямо, за да могат да следят маневрите на канонерките. Дали вече са преминали плитчината, или са на път да сторят това, и не бяха ли преждевременни възгласите „ура“ на тълпата? Като се освободеше от всякаква излишна тяжест, изхвърляйки всичкия баласт, за да повдигне водолинията си, капитан Стивънс може би щеше да спечели малко пространство, което му беше нужно, за да навлезе в по-дълбока вода и да се добере лесно до пристанището. Докато продължаваше приливът, такава опасност все още съществуваше.