Но както казахме, отливът вече започваше. А с настъпването му нивото на Сент Джонс щеше да спадне много бързо.
Внезапно ръцете се протегнаха към долното течение на реката и всички други викове бяха заглушени от възгласа:
— Лодка!… Лодка!…
И наистина близо до левия бряг, където приливът още се усещаше, а в средата на реката отливът вече се засилваше, се показа някаква лека лодчица. Тази лодка, тласкана от греблата, се движеше бързо. На кърмата й стоеше офицер в униформата на флоридската милиция. Той скоро се озова до пристана и се изкачи пъргаво по стъпалата на страничната стълба, прикрепена за кея. После, като забеляза Тексар, се насочи към него през групичките, които се блъскаха да го видят и чуят.
— Какво има? — запита испанецът.
— Нищо, и нищо не се очаква! — отговори офицерът.
— Кой ви изпраща?
— Командирът на нашите лодки, които скоро ще се изтеглят към пристанището.
— Но защо?
— Защото канонерките не успяха да минат през плитчината дори след като намалиха товара си и засилиха парата. Занапред няма да има вече никаква опасност…
— Докато трае този отлив?… — попита Тексар.
— И през всички други — най-малко няколко месеца.
— Ура!… Ура!…
Тези възгласи се разнесоха из града. И докато фанатиците акламираха отново испанеца като човек, който въплъщава всичките им лоши инстинкти, умерените бяха съкрушени от мисълта, че още много дни ще трябва да търпят престъпното господство на Комитета и неговия председател.
Офицерът бе казал истината. От този ден морският прилив постепенно щеше да отслабва и да докарва все по-малко количество вода в коритото на Сент Джонс. Този прилив от 12 март беше един от най-силните през годината. След промеждутък от няколко месеца реката щеше да се повдигне отново на същото ниво. Но тъй като фарватерът на Сент Джонс беше недостъпен, Джексънвил се изплъзваше от обстрела на капитан Стивънс. Така Тексар продължаваше да властвува и този мерзавец можеше да изпълни докрай своето отмъщение. Дори генерал Шермън да решеше да завземе Джексънвил с войските на генерал Райт, слезли във Фернандина, този поход на юг изискваше известно време. А що се отнася до Джеймз и Гилбърт Бърбанк, тяхната екзекуция беше определена за другия ден призори, така че нищо вече не можеше да ги спаси.
Донесената от офицера вест се разнесе мигновено навред наоколо. Лесно можем да си представим как подействува тя на тази разюздана част от простолюдието. Оргиите и буйствата започнаха отново, с още по-голяма сила. Честните хора, ужасени, очакваха още по-страшни безчинства. Затова повечето от тях се готвеха да напуснат града, където вече не се чувствуваха в безопасност.
Виковете „ура“ и крясъците стигаха до затворниците, които по този начин разбраха, че е изчезнала всякаква възможност за спасение. Те се чуваха и в дома на мистър Харви. Лесно е да си представим какво беше отчаянието на мистър Стенърд и мис Алис. Какво можеха да предприемат сега, за да спасят Джеймз Бърбанк и сина му? Да се опитат да подкупят пазача на затвора? С цената на златото да уредят бягството на осъдените? Но и самите те нямаха възможност да излязат от къщата, където бяха намерили убежище. Както знаем, тя беше завардена от шайка негодници, чиито проклятия се разнасяха непрекъснато пред вратата.
Мръкна се. Времето рязко се промени, както впрочем и се очакваше от няколко дни. Вятърът, който отначало духаше от сушата, внезапно завя от североизток. От морето вече се носеха с огромна скорост големи купчини сивкави разкъсани облаци, които се спущаха почти до водната повърхност, но не успяваха дори да се излеят в дъжд. Тези маси от водни пари се влачеха толкова ниско, че сигурно в тях биха се скрили мачтите на голяма фрегата. Барометърът спадаше бързо и показваше буря. Имаше признаци, че в далечните простори на Атлантика се развихря ураган. И скоро, с настъпването на нощта, той се разрази с необикновена сила.
Естествено този ураган се насочи през естуара на Сент Джонс и завилия с неудържима ярост. Той вдигаше водите в устието и образуваше вълни, а после ги изтласкваше обратно, подобно на приливите в големите реки, които с високите си талази унищожават всички крайбрежни чифлици.
Така че през тази бурна нощ Джексънвил бе пометен със страшна сила. Част от пристана рухна под ударите на прибоя, който се блъскаше в гредите. Водата покри отчасти кейовете и изпочупи няколко рибарски ладии, чиито котвени въжета се късаха като конци. Невъзможно беше да се стои по улиците и площадите, над които се сипеха всевъзможни отломки. Градската сган бе принудена да се подслони в кръчмите, където започна да „смазва гърлата си“ и с крясъците си съперничеше на рева на бурята.