По-нататък стесненото речно корито е осеяно с многобройни островчета. Растящите по тях великолепни магнолии отразяват белезникавите си корони във водите, разделени на три ръкава, които се повдигат при прилив и спадат при отлив — от това могат да се възползуват плавателните съдове два пъти в денонощието.
След като навлязоха в западния ръкав, Гилбърт и Марс претърсиха и най-малките прорези в брега. Под клоните на лиролистите се мъчеха да намерят устие на някаква речица, за да стигнат по нейните извивки до най-далечните дебри на местността. Тук вече не се виждаха обширните, блата на долното течение. Имаше само долчинки, обрасли с дървовидна папрат и балсамово дърво, чиито първи цветчета, увити с гирлянди от драконов корен и вълча ябълка, изпълваха въздуха със силни аромати. Но по тези своеобразни места речиците не бяха дълбоки. Те течаха като малки потоци, по които не можеше да плава дори скиф, а при отлив бързо пресъхваха. На брега нямаше никаква постройка. Само няколко ловни хижи, които сега пустееха, сякаш отдавна необитавани. Понякога изглеждаше, че поради липса на хора там са се настанили за постоянно различни животни. С приближаването до тях се чуваха какви ли не звуци — кучешки лай, котешко мяукане, жабешко квакане, змийско съскане, лисиче скимтене. Но там нямаше нито лисици, нито котки, нито жаби, нито кучета, нито змии. Това бяха подражателните крясъци на присмехулника — вид кафеникав дрозд с черна глава и оранжево-червена опашка, който изхвръкваше светкавично при приближаването на лодката.
Беше около три часа следобед. Леката лодчица се провираше под тъмен гъсталак от гигантски тръстики, когато Марс със силен замах на канджата я прекара през наглед непроходима преграда от зеленина. Отвъд нея се извиваше нещо като вдлъбнатина в брега, с площ половин акър. Водата тук, скрита под гъстия свод на лиролистите, вероятно никога не се затопляше от слънчевите лъчи.
— Ето езеро, което не ми беше известно досега — каза Марс, като се изправи, за да огледа по-добре бреговете оттатък вдлъбнатината.
— Да го обиколим — отвърна Гилбърт. — То трябва да е свързано с множеството езерца, прорязващи тази лагуна. Вероятно ги подхранва някаква рекичка, по която ще можем да проникнем още по-навътре.
— Вярно, мистър Гилбърт — отговори Марс. — Северозападно от нас забелязвам входа на някакъв проток.
— Можеш ли да кажеш — запита младият офицер на кое място се намираме?
— Да си призная, не мога — отвърна Марс, — освен ако не е лагуната, наричана Черния залив. Обаче както всички местни хора и аз смятах, че е невъзможно да се проникне в нея и че не е свързана със Сент Джонс.
— Не е ли имало някога в този залив малко укрепление, издигнато срещу семинолите?
— Да, мистър Гилбърт. Но от много години вече входът на залива е затворен откъм реката и укреплението е изоставено. Лично аз никога не съм ходил там и сега трябва да са останали само развалини.
— Да се опитаме да се доберем до него — каза Гилбърт.
— Да се опитаме — отвърна Марс, — макар че вероятно ще ни бъде много трудно. Водата скоро ще се отдръпне, а блатото няма да ни осигурява достатъчно здрава почва за ходене пеша.
— Не ще и дума, Марс. Затова, докато има достатъчно вода, по-добре да останем в лодката.
— Да не губим нито минута, мистър Гилбърт. Вече е три часът и под тези дървета скоро ще се стъмни.
Действително Гилбърт и Марс бяха попаднали в Черния залив. Като се отблъсваше с канджата, лодката им можа да се провре през преградата от тръстики. Както знаем, тази лагуна беше достъпна само за леки скифове, подобни на този, с който си служеше обикновено Скуамбо, когато той или господарят му поемеха по течението на Сент Джонс. Впрочем, за да се стигне до блокхауса, разположен към сградата на този залив, човек трябваше да познава безбройните извивки на тоя сложен лабиринт от островчета и протоци, в който от дълги години никой не бе се решавал да проникне. Дори се смяташе, че укреплението вече не съществува. Ето защо тайнствената и злотворна личност, която бе го превърнала в свое постоянно убежище, можеше да се чувствува там в пълна безопасност. Затова и частният живот на Тексар беше обкръжен с дълбока тайна.
Нужна беше нишката на Ариадна1, за да се ориентира човек през този винаги тъмен лабиринт дори когато слънцето е в зенита. Ала по липса на тази нишка може би само случайността щеше да помогне да се открие централното островче на Черния залив.
Именно на този несъзнателен пътеводител бяха принудени да се доверят Гилбърт и Марс. Когато преминаха първото заливче.