— Аз съм Наас, вожд и син на вожд, роден между залез и изгрев сред бурно море в миака на баща ми. Цяла нощ мъжете работели с греблата, а жените изчерпвали водата от вълните, които се нахвърляли отгоре ни, и ние сме се борили с бурята. Солените пръски замръзвали по гърдиТе на майка ми, докато дъхът й спрял със спирането на прилива. Но аз — аз съм издигнал гласа си сред вятъра и бурята и не съм умрял. Ние живеехме на Акатан…
— Къде? — попита Мейлмют Кид.
— Акатан, това е на Алеутите; Акатан, оттатък Чигник, оттатък Кардалак, оттатък Унимак. Както казах, ние живеехме на Акатан, който лежи посред морено на края на света. Ловяхме в солените морета риба, тюлени и видри, а хижите ни се притискаха една до друга на скалистата ивица между гората и жълтия пясък, където лежаха каяците ни. Не бяхме много и светът беше много малък. На изток имаше непознати земи — острови като Акатан; затова мислехме, че целият свят е само от острови и не искахме да знаем нищо повече.
Аз бях по-друг от хората на племето ми. По пясъците на брега се търкаляха изкривени греди и изкорубени от вълните дъски от лодка, каквато моят народ никога не бе правил; и аз си спомням, че на носа в края на острова, откъдето на три страни се виждаше океанът, се издигаше бор, какъвто никога не е расъл там, гладък, здрав и висок. Разправят, че двама мъже идвали подред на това място в течение на много дни и стояли на стража до мръкване. Тези
——
Умиак — голяма ескимоска лодка. Б. пр. двама мъже дошли от морето, с лодката, парчетата от която лежаха на брега. И те били бели като вас и слаби като малките деца, когато тюлените си отидат и ловците се връщат у дома с празни ръце. Аз научих тия неща от старците и стариците, които
бяха чули от своите бащи и майки. Тия пели пришълци първо не харесвали нашите обичаи, но заякнали благодарение на рибата и лойта и станали свирепи. И двамата си построили по една хижа и си взели най-хубавите жени и след време им се родили деца. Така, се родил тоя, който трябвало да стане баща на бащата на моя баща.
Както казах, аз бях по-друг от хората на племето ми защото в мен течеше силната, чужда кръв на белия човек, дошъл от морето. Разправят, че в дните, преди да дойдат тия хора, ние сме имали други закони;,но те били свирепи и свадливи и воювали с нашите мъже, докато не останал никой, които смеел да излезе насреща им. Тогава се провъзгласили за наши вождове, отменили старите ни закони и ни дали нови, та дори мъжът ставал син на баща си, а не на майка си, както било дотогава. Наредили също първородният да получава всичко, което, било на баща му преди, а братята и сестрите да се грижат сами за себе си. Дали ни и други закони. Научили ни по-лесно да ловим риба и да бием мечките, които гъмжали в нашите гори; научили ни също да слагаме повече настрана за гладни времена. И тези неща били добри.
Но когато станали вождове и нямало вече мъже,
върху които да изкарват яда си, те започнали, тия странни бели хора, да се бият един с друг. И тоя, чиято кръв тече в моите жили, пробол с копието си за тюлени, дълго колкото цяла ръка, тялото на другия. Децата им продължили враждата, а след това и децата на техните деца; и имало голяма омраза между тях й черни дела, чак до моето време, когато в двете семейства останал жив само по един човек,
който да продължи рода на тия, който са живели преди нас. От моя род бях останал само аз; от рода на другия имаше само едно момиче, Унга, която живееше с майка си. Нейният баща и моят баща не се завърнаха от риболов една вечер, но после големите вълни ги изхвърлиха на брега и те бяха здраво вкопчени един в друг.
Хората се чудеха на омразата между двата рода, а старците клатеха глави и казваха, че враждата щяла да продължи, когато на нея и на мен се родят деца. Те ни доказваха, когато бях още момче, докато им повярвах и започнах да гледам на Унга като на враг, бъдеща майка на деца, които ще воюват с моите. Аз мислех за тези неща всеки ден. д ала когато пораснах и станах юноша, запитах защо трябва да бъде така. И ми отговориха: „Не знаем, но така са правили вашите бащи.“ И аз не можех да се начудя, че тези, които ще се родят, трябва да продължат борбата на онези, които са си отишли, и това не ми се виждаше право. Но хората казваха, че така трябвало да бъде, а аз бях невръстен юноша.
А те казваха, че трябва да побързам, та моите деца да бъдат по-големи и да заякнат преди нейните. Това беше лесно, понеже бях главатар и хората ме уважаваха заради делата и законите на моите отць и заради моето богатство. Всяка девойка би дошла при мене, но аз не можех да намеря нито една, която да ми допадне. А старците и майките на девойките ми казваха да побързам, защото вече имаше ловци, които предлагаха голям откуп на майката на Унта, а отраснеха ли нейните деца преди моите, моите сигурно щяха да умрат.