— А с какво товарят ей там ония? — посочи Хари няколко големи баржи.
— С трупи и риба — основния тукашен износ.
— А какво представлява онази сграда? — обърна поглед момчето към един замък, който се издигаше от другата страна на пристанището.
— Това е замъкът Бергенхаус или, както го наричат тук, дворецът на Олаф.
— Пак Олаф! — възкликна Харолд.
— Да, приятелю! Тук на всяка крачка ще чуваме това скъпо за норвежците име. С него те свързват всичко забележително в своята страна.
— Казват, че този замък е построен върху развалините на предишен от някой си Вокендорф — обясни Винсент.
— А кой е бил този Вокендорф?
— Не зная — отговори Винсент. — Чувал съм, че според някои е строител на замъка, но повече за съжаление нищо не зная. Може би вие ще допълните нещо? — обърна се той към Стюарт.
— Европейските историци твърде малко се занимават с Норвегия, макар в нея да има много интересни неща. Зная, че някой си Вокендорф, живял по времето на нашата кралица Елизабет, е унищожил Ханзейския съюз на немските търговци, които обирали жителите на Берген.
— Навярно това е същият Вокендорф, който е построил и този замък — обобщи Хари.
— Твърде е възможно, защото неговото име и досега се споменава с уважение и благодарност от жителите на Берген.
Като поскитаха още малко из града, нашите приятели много се измориха и се върнаха в хотела. Набързо вечеряха, легнаха си и заспаха като убити. През нощта, когато всичко беше утихнало, чуха някакъв шум и викове. Пръв се разбуди Стюарт. Бързо скочи от леглото и се втурна към прозореца.
— О! — извика той, като повдигна тъмното перде.
— Пожар и както се вижда, много силен! Ставайте по-бързо, Хари, събудете брат си и се обличайте! Можем с нещо да бъдем полезни.
След няколко минути тримата бяха на улицата. Отвсякъде се стичаше народ. Мотаеха се пожарни маркучи. Хората от съседните къщи полуоблечени изнасяха покъщнината си. Виковете и безредицата бяха ужасни.
Момчетата само веднъж бяха виждали пожар в Лондон, но там къщите са каменни и той скоро беше изгасен. Те не можеха да си представят какво значи пожар в град като Берген, чиито къщи повечето са дървени. Страшното зрелище ги и плашеше, и възхищаваше.
Горяха няколко къщи едновременно. Пламъкът фучеше и пращеше. Огромни стълбове черен дим се виеха над всяко подпалено здание. Напразно се мъчеха да угасят огъня със силни водни струи от маркучите — той само съскаше, но не намаляваше и димът се издигаше по-високо и по-високо …
Цялата лява страна на улицата, противоположна на тази, на която се намираше хотелът на нашите пътници, беше обхваната от пламъци. Огънят бързо се прехвърляше от едно здание на друго.
— Ще стигне до реката и едва тогава ще спре — коментираше един от зрителите.
Тези думи бяха изречени на английски език. Стюарт и момчетата понечиха да се обърнат, за да видят кой ги е казал, но вниманието им бе привлечено от силен вик на жена. Тя се спусна към една от къщите, още не-обзета от пламъците, но вече димяща от единия край.
— Там сигурно е детето й! — отново се обади гласът на английски.
Хората се втурнаха към къщата, изкъртиха вратата и неволно отстъпиха назад — облак от гъст черен дим изригна срещу тях.
— Там има дете! Трябва да го спасим! — извика Хари, като се шмугна във вратата.
— Вие сте полудял, мили мой! — улови го някакъв непознат здраво за рамото и се мъчеше да го изтегли обратно.
— Пуснете ме! За Бога, пуснете ме! — дърпаше се Хари. — Детето ще се задуши!
— Самият вие ще загинете и нищо няма да направите! — настояваше на своето непознатият и не пускаше момчето. — Ей сега ще донесат стълба…
Стюарт, който беше близко до тях, не дочака стълбата. Научи от разплаканата жена в коя стая е детето и бързо се покатери по водосточната тръба. Насърчаван от одобрителните викове на тълпата, младият учител пъргаво стигна до прозореца, изкърти го с един удар, промъкна се през отвора и изчезна в стаята.
Сърцата на всички замряха. Измина една безкрайна минута в напрегнато очакване. И ето че на прозореца се показа Стюарт с детето в ръце. Изригна вулкан от възторг. Под прозореца опряха стълба и младият спасител слезе по нея, прегърнал детето.
Двегодишното момченце, задушено от дима, беше в безсъзнание. Стюарт искаше да го даде на майка му, но и тя лежеше безчувствена.
— Господин Стюарт, дайте го на мене — каза Хари, — а вие помогнете на жената.
— Вземете го, Хари, и го занесете в хотела!
Хари се отдалечи, а Стюарт се обърна към лежащата в несвяст жена и видя коленичил до нея един човек, който говореше на английски. Човекът се изправи, подаде ръка на Стюарт и каза развълнувано: